Виктория Фокс - Островът на изкушението

Лори

Корасон й беше дала достатъчно пари, за да заживее сама. В първия момент Лори не ги прие, но след като стигнаха до споразумението, че ще й ги изплати до последния цент, се съгласи. И така се завърна в Америка с окрилено от надежда сърце.

Сестрите й щяха да пукнат от завист, когато им каза за мистериозната представителка на модната агенция.

— Ти? Модел? — ококориха се те. — Ти за нищо не ставаш! Сигурно са те съжалили!

Когато ги уведоми, че се изнася от къщи и напуска „Трес Ерманас“, направо откачиха и се обърнаха за помощ към Анхелика:

— Мамо, направи нещо! — Мисълта, че Лори ще се отдаде на такова бляскаво поприще, беше потресаваща.

Корасон телефонира на Тони и се застъпи за нея. Момичето не планираше бягство, нито пък беше тръгнало по лош път — просто трябваше да улови шанса и да опознае един друг, нов свят. Откажеше ли й тази свобода, Тони щеше да я загуби завинаги. И не Рико Маркес щеше да му я отнеме, нито пък младежкото бунтарство, наркотиците и сексът, а бавното линеене в оковите на живот, лишен от правото на избор.

След две седмици Тони й помогна с пренасянето в скромен апартамент в западен Холивуд.

— Престоят в Испания ти се отрази добре — отбеляза той. — Променила си се, Лори, пораснала си.

Беше напуснала Ел Ей дете. Сега можеше да се нарече жена.

— Невинаги бях до теб — призна той. — По-лесно ми беше да страня… Това беше недостойно, съжалявам.

Благодарение на Корасон Лори вече го разбираше. Напоследък Тони може и да не беше бащата мечта, но все пак се стараеше.

— Не е нужно да се оправдаваш — каза тя.

Той прокара пръсти през оредяващата си коса. Личеше си, че се разкайва.

— Винаги ще си останеш моята скъпа дъщеричка, най-милото ми нещо на света.

Прегърнаха се. Тони я притисна силно и тя се просълзи.

Апартаментът се състоеше от две стаи, които планираше да обособи в две самостоятелни кътчета. Подреди малкото си лични вещи с любов. Най-сетне имаше свое собствено местенце. Замисли се за именията в Бевърли Хилс — недоумяваше кому са нужни такива огромни халета. Тя самата би се чувствала като прашинка в буркан.

Стените бяха празни платна, готови да приемат отпечатъка й. Окачи две снимки. На едната беше Корасон като млада — усмихната и ведра, тя стоеше на големия мост, на който беше спряла и Лори преди няколко седмици. Втората беше реклама от лъскавото списание, на което беше попаднала по време на полета към къщи. Хареса й снимката — остров Какатра с първокласен спа комплекс за знаменитости насред Индийския океан, притежание на известен южноафрикански бизнесмен. Имаше и статия за най-атрактивните кътчета по света. Заради обширната си площ, златните пясъци и тучната растителност спа комплексът беше наречен „райско бижу“ и стоеше на челна позиция в класацията. Лори откъсна страницата, понеже снимката беше същинско копие на илюзорния остров, който често посещаваше в мечтите и сънищата си. С годините въображението й беше нарисувало картината до най-малката тънкост и приликата беше поразителна. Привличаха я не пищното имение и скъпите яхти, а неземният пейзаж и лазурната вода.

Слънцето залязваше в огнено зарево над Холивуд. Лори се настани на леглото с поръчаната от ресторант храна. Извади папката, която беше съставила по време на гостуването си у Корасон, и се зачете. Беше си записала всичко за непознатия от „Трес Ерманас“ — как изглеждаше, с какво беше облечен и всичко, което си спомняше за мерцедеса му. Прегледа на Гугъл каталога и разпозна модела. Как се проклинаше, задето не беше наизустила номера му! Спомняше си единствено, че започваше с „J“, и от там нататък — нищо. Прозорците бяха затъмнени, а цветът беше графитно сребрист като цвета на мокра шистова скала.

Утре започваше да го издирва. И какво ли щеше да се случи, ако го намереше? Дали щеше да я прегърне и да й каже, че се радва да я види? Фантазираше си за него какво ли не, но се стъписваше при мисълта за среща… Той някак не принадлежеше на реалността, а на един въображаем свят, който беше изградила около онзи мистериозен ден. Къде ли живееше? Какво ли работеше? Думичките „офис“ и „бюро“ не се връзваха с представата й за него. А с какви ли хора дружеше? Какво го радваше? И какво го натъжаваше?

Мислите й все се връщаха към един и същи въпрос — какво можеше да му предложи тя, едно бедно момиче от гетото?

Извади визитката на Десидерия Гомес и прокара палец по гладката й повърхност. Всичко опираше до работата в „Ла Люмиер“: единствено така можеше да си позволи по-нататъшно разследване.