Хаим Оливер - Гол от засада

На негово място влезе резервата Ухуру.

Уви, тя също не помогна кой знае колко. Все още под травматизиращото впечатление на снощните тържества, недоспала, изнервена, тя, вместо да връхлети с топката в противниковото поле, седна върху нея и заскимтя. Ядосан, Тото ритна топката. В отговор Ухуру скочи на рамото му и заскуба косите му.

Съдията се намеси, започнаха разправии. На терена нахлуха запалянковци, милиционери, ДЖЗЗМФ, полковник о.з., съветници и обожатели. Операторите забръмчаха с камерите си.

Това окончателно изкара Ухуру от равновесие. В нея се пробудиха всички ужасии от снощните кошмари и заедно с тях — забравените зверски инстинкти. От муцунката й изчезна човешкият израз. Тя се озъби свирепо, изкряска дрезгаво и от главата на Тото се метна върху рамото на един оператор, блъскайки камерата с юмручета. Кой знае как капакът на апарата се отвори и откри лъскавата филмова лента. Ухуру нададе тържествуващ рев, сграбчи я, измъкна я от касетата и започна да я размотава и осуква около себе си.

Операторът зави като ранен тигър. Другарят Антон Антонов се хвана за главата. Публиката засвирка. Към терена полетяха празни бутилки.

Пламна грандиозен скандал!

В този момент се върна Дани със значително спаднал корем, а три секунди по-късно (половин минута преди края!) съдията даде продължителен сигнал.

Първото полувреме завърши.

Всички обожатели, консултанти и закрилници на РЕДУТ се втурнаха към съблекалнята. И в продължение на няколко минути сред невероятна бъркотия се чуваха само женски плачове, мъжки ругатни, детски викове.

Редутаблите стояха сред тази кипяща тълпа, задъхани и замаяни, и не чуваха, и не виждаха нищо. Те не усещаха дори как леля Гица съблича потните им фанелки и ридаейки, бърше гърдите им с кърпа, как баба Зора събува обувките им, как доктор Веса ги разтрива с одеколон, как кумица Карина ги пои с портокалов сок и топъл шоколад.

Внезапно над хаоса проехтя страхотен бас:

— Тишина! Тишина, иначе ще стрелям!

Всички млъкнаха, стреснати. Полковник о.з. Храбров се бе покачил върху един камък и заплашително размахваше юмрук над главата си.

— Стига тази паника! — извика той пак. — Остават ни само седем минути! За седем минути трябва да решим как ще играем по-нататък!

Тия думи поохладиха малко страстите. Всички се вгледаха в него с надежда.

— Ние трябва да бием! — каза леля Гица. — Ние сме редутабли!

— Ще бием! — потвърди той. — Но не както играхме досега!

— А как? — попита баба Зора.

— Как ли? Преди всичко, като престанете да хленчите и да тъпчете играчите с плодови сокове и топъл шоколад! Тази комбинация предизвиква разстройство!

— Но това е за сила! — обади се кумица Карина.

— Не от такава сила се нуждаят те сега!

— А от каква?

— От душевна сила! Ето от каква! От висок морал! Като на фронта!

Митко Пеле, който следеше внимателно дискусията, внезапно се обади:

— А може ли да взема малко допинг?

Мустаците на полковник о.з. затрепераха от гняв.

— Допинг, ли? — изрева той. — Да не съм те чул да споменаваш тази дума! Краката ти счупвам.

Митко Пеле не каза нищо повече, затова пък доктор Веса се изправи пред о.з. Храбров и изсъска:

— Я не плашете моето дете! Краката ще му трошите! Кой ви дава право да трошите крака? Не се намирате на фронта!

— Ама аз само така… символично… — поотстъпи о.з. Храбров.

— Символично, несимволично, а стряскате децата! Искате да бият, а сам им създавате комплекси за малоценност.

— Другарко — рече той, — истинският спортист никога не взима допинг! Дори да се влачи по корем!

— Не съм тръгнала да им давам допинг! — забеляза доктор Веса сърдито. — Но нали трябва да победим?

Над спорещите отново се извиси гласът на леля Гица:

— Ако искате да знаете, ако имах допинг, бих им дала! На всички! Да! Бих им дала! От един път глава не боли. Лошото е, че не се сетихме по-рано… Де да знаеш, че ще стигнем до такова положение.

Последните думи на авторитетната председателка на ККДЖЗЗМФ окончателно премахнаха колебанията на Митко Пеле. Той се измъкна незабелязано от съблекалнята, сгуши се зад един храст, извади от джобчето тубичката с червения етикет и изсипа кафявите хапчета в шепата си. Дълго мисли колко да вземе, реши, че десет са достатъчно и ги лапна. После се върна и ни лук ял, ни лук мирисал, изпи чаша портокалов сок. Сега вече бе готов за по-нататъшната битка!

Междувременно дискусията продължаваше. Говореше пак о.з. Храбров.