Хаим Оливер - Гол от засада

Не спеше Андреа. Както тогава. Сама-самичка в стаята си, тя ридаеше и мокреше със сълзите си захвърлените фанелки, които бе някога извезала със собствените си ръце.

Спокойно спяха единадесетте Млечни зъба.

Андреа влезе в „Океана на бурите“ малко преди десет часа.

Стадионът беше претъпкан. Заети бяха даже полянките зад вратите. Край терена шеташе старшина Марко със своите милиционери, операторите на другаря Антон Антонов подготвяха камерите си, Пампонов подостряше моливите си, Сашо Фадиезов опитваше новата си тризвучна свирка. Пред трибуните нервно сновеше полковник о.з. Храбров, а зад десния ъгъл се разгряваха някакви малячета в бели униформи: МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ!

Накратко — всички бяха тук.

С изключение на ННФК РЕДУТ.

Андреа тъжно въздъхна и седна на скамейката на резервите, като положи на колене чантата с бинтове и ментови бонбони. При нея изтича Сашо Фадиезов:

— Къде са редутаблите — попита той.

— Не знам… — измънка тя. — Аз дойдох сама…

— Ако не се явят навреме, ще присъдя служебна победа на МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ с 3:0, да знаеш! — заяви той строго.

В този момент пред главния вход спряха мерцедеси, пьожота и волги. Наскачаха шофьори, отвориха вратите на колите. Показаха се редутаблите, всички до един в копринени екипи, футболни обувки и кърпи за бърсане на пот около врата. И всички до един бледожълти, с подпухнали клепачи и издути тумбаци!

Придружени от ККДЖЗЗМФ и от безбройните роднини и обожатели, те влязоха в стадиона. Публиката наскача с рев, към тях притичаха операторите…

Провлачвайки крака, редутаблите минаха към центъра, където ги чакаше Сашо Фадиезов.

— Защо закъсняхте? — попита той, като разтърси буйната си композиторска грива.

— Не е твоя работа! — отвърна Тото и облъхна съдията с дъх на вишновка. — Хайде, почвай, че да не те почна аз…

Сашо Фадиезов не искаше да вдига скандал. Той отмина обидата и даде предупредителен сигнал. Ревът на публиката поутихна. Откъм ъгъла се зададоха МЛЕЧНИТЕ зъби.

Виждах ги за първи път. Впрочем, познавах само Млечния зъб с белите коленца и сега ми се струваше, че пред мене е той, умножен единайсет пъти, толкова всички бяха еднакво мили, еднакво нежни, с еднакви бели коленца, бели екипи и бели гуменки. При това те далеч не бяха еднакви! Всеки от тях си имаше свое характерно лице, което бих разпознал сред хиляди други.

Но бяха толкова крехки, че изведнъж се уплаших за тях. Нима тия създания, прилични на порцеланови фигурки, ще повалят РЕДУТ с неговите титани, като Тото, Влади и Сисулу? Та те ще се разпаднат, преди да е завършило първото полувреме!

Редутаблите не им обърнаха никакво внимание, заети с позирането пред фотографите и операторите.

Беше 10 часа и 29 минути. Играчите заеха местата си. Редут щеше да играе в традиционния си състав от десет човека без дясно крило, по схемата 1–10. Ухуру оставаше резерва.

Още като видя МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ, проф. Кънчо реши, че няма смисъл да пуска в ход Интердут: научно-техническата революция трябва да се пази за по-сериозни противници. И остави апаратурата при Андреа.

В центъра застана Влади Ракетата. Зад него с №6 бе половин-защитникът Митко Пеле, който подскачаше наперено и от време на време напипваше в джобчето на гащетата стъклената тубичка.

Централен нападател на противника беше Млечния зъб с белите коленца.

Началният удар имаха гостите.

Стадионът утихна. Млъкнаха локомотивите. Млъкнаха птиците. ККДЖЗЗМФ, който беше заел първия ред на главната трибуна, се изправи, дъвчейки усилено фъстъци.

Прозвуча сигналът: мажорното тризвучие до-ми-сол. Млечния зъб спокойно подаде топката на своя съсед, който стреля диагонално напред.

Мачът на века започна!

И внезапно стана нещо невъобразимо, нещо, което не мога да опиша, защото аз дори не можах да го видя добре. Спомням си само, че някаква бяла светкавица, която беше Млечния зъб, пресече терена, премина покрай Митко Пеле, зави зад Йогата, появи се пред вратата на Льонката и стреля.

Няколко мъчителни секунди над стадиона лежа гробно мълчание. Никой не разбираше нищо! Ама нищо! Стъписани, хората наблюдаваха как Млечния зъб вади топката от мрежата зад гърба на зашеметения Льонка и я носи към центъра.

Едва тогава се чу едно пискливо гласче:

— Гоол!

И едва тогава Сашо Фадиезов реши да свири.

— Гоол! — обади се пак пискливото гласче.

Неспособни да възприемат случилото се, редутаблите се върнаха по местата си. Единствен Льонка си спомни снощните кошмари за единайсетте гола и студената пот отново изби по гърба му…