Хаим Оливер - Гол от засада

В салона пък видях другаря Антон Антонов, който трескаво подготвяше снимките.

— А, ето ви и вас! — провикна се той. — Е, какво, пишете ли книгата за тях? Аз вече реших: правя филм! Цветен, голям величествен! Ще го излъча по интервизията и евровизията.

— Аз пък мислех, че ще снимате „Героите от ЖСК СЛАВА“.

— Ах, оставете! Само РЕДУТ! Ей, оператора, я направи една снимка на този другар! Той също е приятел на РЕДУТ.

Така благодарение на редутаблите аз влязох в златния фонд на родната телевизия, в очакване да бъда излъчен по интервизията и евровизията…

Ала тази вечер бе съдено на изненадите ми да няма край. Тъкмо се блъсках да мина към украсената сцена, пред мен изникна…

… полковник о.з. Храбров! Лично той, да, с огромните си мустаци и рунтави вежди. Беше много тържествен и важен, подаде ми ръка, озърна се наоколо и поверително прошепна:

— Мога ли да разменя няколко думи с вас?

— Сега?

— Да, сега веднага. Много е важно.

Той ме изтегли през тълпата към ъгъла на залата и продължи все тъй тихо, но внушително:

— Ето какво, хм, вие, доколкото зная, сте приятел на РЕДУТ и дори книга пишете за тях…

— Има такова нещо… — отвърнах уклончиво, незнаейки накъде бие полковникът о.з.

— Е, добре, ще бъда откровен с вас… откровен, както могат да бъдат само войници… И няма да ви се сърдя, ако поместите моите думи в книгата си. Нека всички узнаят, какво магаре съм бил, за да се поучат и не повтарят моите грешки…

— Не ви разбирам, другарю полковник о.з.

— Ще разберете. Отнася се до моите отношения с редутаблите… Вие знаете, че обичам българския футбол и съм готов да отдам всичките си сили и знания за неговия разцвет.

— Кой ли не знае това! — казах сериозно.

— Знаете, знаете! А не знаете, че съм се поувлякъл по тази линия и че съм попрехвърлил мярката… — Той замълча няколко секунди и решително продължи: — Имах голямо желание да привлека редутаблите в моя отбор ПЛИСКА, да ги направя големи футболисти, но май че методите ми се оказаха калпави. И не само моите!… Повярвайте ми, нощем не мога да спя. Все това ми се върти в главата: РЕДУТ, та РЕДУТ! Добри момчета, отлични футболисти, а на, съсипваме ги от лапане и глезотии. Особено жените! Ще ги затрием като спортисти. Та, искам да кажа, трябва да се направи нещо, за да ги измъкнем от това блато… Поговорете с тях, предайте им, че съм готов да изкупя вината си, като им стана идеологически, спортен и технически съветник… Аз съм стар футболист. След първата световна война съм играл в…

Думите му бяха заглушени от вестникарите, които се втурнаха в салона:

— Вестник „Вечерни футболни новини“ имааа! — викаха те. — Отговорите на викторината! РЕДУТ на първо мястоооо!

Множеството с рев се втурна към тях, като ме понесе със себе си. След пет минути блъскане аз се намерих изтикан до сцената без копчета на сакото, но с вестник в ръка. Нетърпеливо го разтворих. Под огромно заглавие

вестникът поместваше отговорите на съчинените от Пампонов въпроси. Оказа се, че редакцията получила 35 011 отговора. 35 000 от тях били подадени от граждани на квартал „Редут“, останалите — от съседния квартал. ННФК РЕДУТ получи 35 000 гласа, ФК МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ — 11!…

В отговорите си някои читатели съобщаваха, че ако случайно и не дай боже РЕДУТ претърпи поражение, те ще се оттеглят завинаги от спортна дейност. Един читател пишеше, че при загуба на РЕДУТ той ще сложи край на живота на своя котарак, който се казва Редутчо.

Разгърнали вестници, гостите четяха, коментираха, надаваха възгласи на одобрение, а другарят Антон Антонов ги снимаше.

В този миг отвън долетя страшен рев.

— Идат! Пали! — извика другарят Антон Антонов. — Камери!

Прожекторите пламнаха, обективите на камерите се насочиха към входа, звукооператорите вдигнаха микрофони.

Настъпи тишина. Чуваше се само бръмченето на камерите.

Сърцето ми лудо заби. Ей сега ще се появят! Те, моите приятели, редутаблите!

Вратата се отвори. Най-напред в церемониален марш мина старшина Марко, последва го леля Гица, сетне влязоха васали с горящи факли в ръце и едва тогава се появиха те…

Преди малко споменах, че тази вечер на изненадите ми не било съдено да има край. Излъгах. Защото по-голяма изненада от тази едва ли можеше да ми се поднесе…

Очаквах да видя редутаблите. Тези момчета тук бяха всичко друго, но не и ония мои малки приятели, които преди няколко седмици бяха основали РЕДУТ с благородната цел да спасят спортната чест на родината… Пазейки се да не бъда смачкан от изпадналата в истерия тълпа, аз се мъчех да разпозная отделните редутабли. Защото всички бяха станали някак си еднакви.