Хаим Оливер - Гол от засада

Не говоря за униформите им: тъмносини костюми, бели ризи, такета с везани емблеми. Говоря за лицата им. Всички бяха еднакво закръглени, еднакво уморени, еднакво отегчени, като че бяха маски, и в очите им имаше еднакво равнодушие към всичко наоколо. Охрани се даже Йогата, който с това загуби прелестта си на факир.

Неузнаваема беше и Ухуру Неандерталска. Тя също беше облечена в синя униформа и сгушена в прегръдките на Сисулу, обляна в светлината на прожекторите, трепереше и скимтеше от ужас.

Пламтяха факлите, камерите бръмчаха, хората ръкопляскаха и викаха, Ухуру се стряскаше… Към редутаблите се приближи леля Гица и им поднесе хляб и сол. Зад нея чинно стояха — другите ДЖЗЗМФ с подаръци на ръце. До масата личеше новичък мотоциклет „Балкан“.

— Славни наши пилета, редутабли! — изхълца леля Гица и зачете моето слово. — Ние, закрилничките на местния футбол…

Но странно, колкото повече слушах думите, които бях съчинил, толкова повече ме обземаше чувство на срам. Защо трябваше да напиша тия дивотии? Не издържах и излязох.

На улицата пред мен отново изникна о.з. Храбров. Мустаците му тъжно висяха надолу.

— Видяхте ли? — рече той.

— Да — казах, — видях.

— Съсипаха децата! Убийци! Убийци на футбола! Редутаблите не са вече хора, те са малки чудовища! Ех, защо не ги натупах навреме, както трябва, по войнишки, че да ме запомнят за цял живот! Виновен съм, всички сме виновни! Вие също, загдето пишете книга за тях и ги величаете като герои на слънчевата система…

Едва сега ми стана напълно ясно какво този дебел и добър полковник о.з. искаше да каже, когато споменаваше за своята грешка спрямо редутаблите и за своето желание да им стане идеологически, спортен и технически съветник.

Той беше прав, сто пъти прав. Но какво можеше да направи той сам срещу кварталната стихия, която безмилостно помиташе всички неверници?

Толкова повече, че зная и края на цялата история…

Спомняте ли си онази не много далечна нощ преди първия мач на ННФК РЕДУТ с отбора на ГРЪМ И МЪЛНИЯ?

Спомняте ли си какво представляваха редутаблите тогава? Една неизвестна група от осем момчета, едно момиче и една маймуна, но колко сплотена и изпълнена с решимост да спаси спортната чест на родината!

Имаха те тогава само един-единствен чифт футболни обувки и няколко гуменки, но умееха да играят футбол!

И бяха насинени и изподрани от тренировки, но мускулите им бяха железни!

И кихаха, и кашляха от аклиматизацията, но знаеха, че по-късно никакви снегове и бури на Баварските Алпи не могат да ги засегнат!

И не се возеха на мерцедеси и пьожота, а правеха мъжествени кросове по скалите на Черни връх!

И нямаха покровители, консултанти и обожатели, а разчитаха само на себе си, пак на себе си и единствено на себе си!

И бяха готови на всякакви жертви, включително на конфликти с леля Гица, само и само да постигнат заветната цел — златните медали в Мюнхен!

Сега бяха тук, на върха на славата си, истински богове на стадиона в навечерието на своя решителен двубой. Ето защо в тази августовска нощ преди финала А аз реших да видя какво правят те и как се готвят за мача.

Най-напред повървях подир шествието, което ги придружаваше по домовете им. После надникнах в жилищата им. Ето какво установих:

Помните ли? Тогава той до късна нощ, смеейки се до сълзи, бе отбивал пред холния прозорец дузпите, които братята му биеха с пухените възглавници и модните шапки на мама…

Сега уморено се прозя, не се усмихна дори и си легна. И засънува, че МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ му бият единайсет дузпи и всички единайсет стават голове… И се събуди, облян в пот…

… Тогава таткото ги бе смразил с наказанието да чистят вишни за сладкото и да слушат музиката на софийските пенсионери…

Сега старшина Марко и доктор Веса ги настаниха около трапезата и макар че бяха надумкани с торти и сокове, получиха още няколко хиляди калории във вид на майонеза, сладолед и крем, от което коремите им се опънаха като — цигански тупани. После доктор Веса ги съблече, направи им масаж на краката и ги положи в леглата с пожелание да спят добре.

В стаята се носеше упоителна миризма на шоколад и това неочаквано върна мислите на проф. Кънчо към „Хелиополис“. Колко отдавна не бе слизал в подземната лаборатория! Колко отдавна не бе правил опити за добиване на цар-шоко!… Но и защо ли ще се вре в това миризливо мазе, когато тук си има колкото си иска шоколад — с пълнеж и без пълнеж, с лешник и без лешник? Капитанът на РЕДУТ присегна, взе от една от кутиите шепа бонбони и ги натъпка в устата…