Антъни Бруно - Лоша кръв

— Доста е стръмно — каза той. — „Адамс стрийт“ май не е най-големият шик в Хобокен.

Тя се усмихна мазно и оголи щръкналите си зъби, като пренебрегна неговата забележка:

— Споменах ли ви, че Франк Синатра някога е живял в тази сграда? Може да е било и в този апартамент, ще трябва да проверя.

Тоци беше огледал седем апартамента в Хобокен през тази седмица и в пет от тях му бяха казали, че е живял Синатра. Синеокият май наистина се е навъртал тук.

— Хобокен е много привлекателен квартал — започна госпожа Карлсон със същия тон, който Тоци беше чувал от всеки агент по недвижими имоти, с когото вече беше разговарял. — Кой не иска да живее тук? Съвсем близо е до Манхатън, но се чувствате много приятно. Не мислите ли, че е като европейско село? Хубави малки магазинчета, пекарни, зеленчукови магазини…

Тоци се замисли колко ли села в Европа имат грил-закусвални, студиа за четвърт милион долара, рокклуб, където Брус Спрингстийн заснема клиповете си, и процент на пожарите, няколко пъти по-висок от средния за страната. В Хобокен го имаше всичко това, та и повече.

Той се върна в предната част на апартамента, където слънчевата светлина се отразяваше в наскоро лъснатия дъсчен под. Жилището не притежаваше излъчването на Стария свят, каквото имаха някои от другите, които беше разглеждал. Обаче мраморните камини и раклите в ъглите струват пари, а той би искал да си плаща редовно наема, особено докато е под гаранция. Този път на Айвърс няма да са му нужни кой знае какви мотиви, за да го затвори като лайно в консерва след това приключение с изкръшкването. Разбира се, не би могъл да се забърка в голяма каша на сегашната си служба — заточен зад едно бюро в архивата да работи, представете си, за онази мижитурка библиотекаря Хейес, който беше прекалено срамежлив или глупав, или каквото и да е, за да дойде и каже какво трябва да се свърши. Това превръщаше дните на Тоци в много дълги, отегчителни игри на отгатване.

„Не се притеснявай, намери си жилище — беше му казал Айвърс. — И си опичай акъла“ — заръча му с отвратителната си покровителствена усмивка. Би било смешно, ако не беше толкова сериозно. До немного отдавна всичко, което притежаваше, се събираше в един куфар — костюм, няколко ризи, джинси, няколко комплекта бельо, малко чорапи, чифт маратонки, едни ботуши, автоматичен 9-милиметров пистолет, един специален — калибър 38, един от калибър 44, плюс три кутийки патрони. И толкова. Неколцина специалисти от мафията се бяха погрижили за останалата част от материалната му собственост, докато тършуваха из апартамента на починалата му леля, където се криеше. Чувстваше се потиснат винаги щом се сетеше за това. В крайна сметка все пак беше много по-добре да се върнеш при стадото, отколкото да стоиш при вълците.

Тоци огледа жилището. Беше чисто, с ново оборудване и бели стени. Би могъл да го пообзаведе, да го направи приятен дом. Все пак трудно се връзваше с обстоятелството, че почти всичко, което притежава, е чисто ново. Може би избра Хобокен, понеже му напомняше малко за махалата, в която беше израснал — квартала Вейлсбърг в Нюарк.

— Фирмата ни е съставила една брошурка със списъка на всички местни магазини, ресторанти, услуги, училища, културни изяви… — Госпожа Карлсон отвори папката си върху плота, разделящ кухнята от всекидневната, и зарови в книжата. Тоци не й обърна внимание. Той наблюдаваше през предния прозорец едно момиче от испано-американски произход, на тийнейджърска възраст, с жилав вид, облечено в протрито черно кожено яке, което седеше на площадката пред входа на отсрещната жилищна сграда и си играеше с едно бебе. Детето се учеше да ходи, правеше колебливи крачки по напукания тротоар, движеше се като Франкенщайн в неудобните си бели обувчици с връзки, от типа, който хората обичаха да бронзират, когато той беше дете. Малчуганът се смееше с голяма, лигава беззъба уста. Момичето също се смееше. Тя грабна детето в ръцете си и го прегърна силно. Лицето й грееше в неподправена радост. Тоци се усмихна.

— Заповядайте — каза госпожа Карлсон и затропа по голия под с подкованите си токчета, за да даде брошурата на Тоци. — Може да ви бъде много полезна, когато…

Точно в този момент сигнализиращият апарат на Тоци се задейства и му изкара акъла. Беше задължително да го носи, но никога не е очаквал, че някой от управлението ще го потърси. Сигурно наистина имат проблем. Може на Хейес да са му свършили големите кламери.

— Извинете, този телефон включен ли е?