Антъни Бруно - Лоша кръв

— Не.

— Но…

— Казах не и точка! — Старецът удари с длан по масата и Винсент се размърда на стола, поставяйки краката си на пода, в случай че се наложи да направи нещо. — Казах ти и преди, че е много рисковано, много очевидно. Освен това Хамабучи задържа красивите момичета за собственото си заведение тук, в града.

— Но, господин Антонели, можем да се разплатим с…

— Не си глупак, Джон. Помисли. Ченгетата също ходят в публични домове. Ами ако някое от момичетата се разприказва пред когото не трябва? Тогава какво?

— Можем да ги контролираме…

— Как? Ще си легнеш в кревата с тях, за да си сигурен, че няма да се разбъбрят? — Очите на стареца гледаха бясно.

Ръцете на д’Урсо трепереха под масата. Така беше ядосан, че хапеше бузите си отвътре. Мамка ти, дъртак такъв! Мамка ти! Моят публичен дом вече работи. Вече месец и половина въртим бизнеса, шибан дърт пръдльо.

— Разбрахме ли се, Джон? — Антонели се наведе над масата и наклони глава като добър дядо. За кого се имаше? Татко Джепето?

Той погледна към Винсент:

— Да, господин Антонели, разбирам.

Винсент се поотпусна.

— Окей, добре! Продължавайте да работите. — Антонели го отпращаше.

Д’Урсо стана. Старият не го гледаше, за разлика от Винсент.

— Не се ядосвай, Джон — каза Винсент. С други думи — изчезвай. Д’Урсо закопча сакото си и се запъти към вратата, като мереше крачките си, за да не изглежда, че се втурва навън. Кълнеше се пред Бога, че ако имаше в себе си пищов, щеше да го направи още сега. Лукарели го беше сторил — продължаваше да си мисли. Направи го и се отърва. Наистина преди двадесет години, но го направи.

Небето беше сиво и валеше студен дъжд. Той крачеше бързо и преценяваше шансовете си, докато отиваше към колата. Колко ли capi 7 7 Капо — глава, шеф на банда в мафията (ит.). — Б.пр. бяха наистина лоялни към Антонели? Освен Винсент колко от тях биха започнали да се бият? Доста, наистина. Все пак Лукарели очисти Джо Кокосовия орех, а дотогава не бяха много онези, които обичаха Лукарели. Започнаха да го уважават след това. Убиваш боса и заемаш мястото му. Ето какво трябва да направиш.

Той влезе в черния мерцедес 420 SEL и погледна към шурея си Боби Франчоне, седнал зад волана и зает с нареждане на патрони в пълнителя на малкия автоматичен пистолет, който му беше дал съвсем наскоро.

— К’во правиш бе, глупак? С пишката ли си играеш или какво? Покрий това шибано нещо, преди да е минало някое ченге.

Боби отметна глава, за да махне кичура внимателно накъдрена и намазана с гел коса от очите си — същия глупаво изглеждащ кичур, върху който работеше най-старателно всяка сутрин, за да виси точно там.

— Кофти събрание, а?

Повече не можеше да се издържа. Удари по облегалката толкова силно, че колата се залюля. Дъждът стоеше на капки по предното стъкло и разкривяваше света навън.

— Управлявам две агенции за продажби на коли, строителна компания, три нощни бара по крайбрежието и седем кръчми, а той се отнася с мен като с нищожество. Кълна се в Христос, Боби, той ме принуждава. Ще се наложи да го направя. Не е честно да ме третира така. Той ме спъва, Боби. Няма друг начин трябва да си отиде.

Боби тикна пистолета в джоба си, погледна косата си в огледалото за обратно виждане и пусна онази своя малка мръсна усмивчица, която беше научил в затвора:

— Винаги съм ти казвал, че трябва да го направиш, Джон. — Той завъртя ключа на стартера и вкара огромната кола в потока на движението.

Д’Урсо се взря в профила на Боби. Ръцете му трепереха, сърцето му бумтеше.

Да… Трябва да го направя.

Тоци зарея поглед през задния прозорец на празния апартамент към купчината строителни отпадъци в двора. Едно куче с крастав вид и дълга сплъстена козина пикаеше върху отчупено парче дъска. Отломки от алуминиеви тръби лъщяха на яркото октомврийско слънце. От окастреното дърво, чиито корени надигаха паянтовата ограда, бяха започнали да падат жълти листа върху купчината. В няколко задни двора от двете страни имаше подобни купчини боклук — останки от неотдавнашни ремонти. Префокусирайки погледа си, той видя своето отражение в стъклото — тъмни, дълбоки очи в четвъртито, тъжно лице. Чудеше се дали някога ще дойдат да очистят боклука.

— Какъв казахте, че е наемът? — попита той, като още гледаше през прозореца.

— Осемстотин и петдесет. Това не включва отоплението и топлата вода — отвърна госпожа Карлсон, агент по недвижими имоти. Беше с голям задник, изпъкнали очила, рубинено червило и имаше лошия навик да се навежда над рамото му и да кърши ръце. Самият Чарли Чан 8 8 Детектив, литературен герой на писателя Ърл Дер Бигърс. — Б.пр. в женски дрехи.