Антъни Бруно - Лоша кръв

— И така — каза Антонели и изтърси бисквитени трохи от смешно широките ревери на тъмния си костюм, — как вървят работите с нашите японски приятели?

Той вдигна поглед за първи път и д’Урсо се стресна от бистрите му сини очи. Твърдите подозрителни очи на стария винаги го смущаваха. Просто не се връзваха с целия му вид.

— Много добре, господин Антонели, много добре — чу се да отговаря мазно на Антонели и начинът, по който звучеше, му стана противен. В дъното на гърлото му се промъкна гаден вкус, когато се протягаше за дипломатическото куфарче до краката му на пода и го подаваше на стареца. Четиристотин шестдесет и осем хиляди долара свежо изпрани в Атлантик сити за неговата собствена сметка. И за какво?

Антонели взе куфарчето и го подаде на Винсент, който го отвори на бара и започна да брои пачките.

— Миналата седмица видях Хамабучи — каза Антонели. — Сега, след като печалбите са започнали да идват, е много по-доволен. Никога не е харесвал идеята да чака, докато започнем да печелим и тогава да му платим за стоката.

Стока ли? Господи, та те са роби. Защо просто не ги наричаш роби?

— Хамабучи се съмнява. Казва, че още не вижда хората в Америка да използват принудителен труд. — Антонели го гледаше в очите, без да мигне.

— Но… нашите клиенти не са осведомени, че тези хора са роби. — Старецът прекрасно знаеше това. Просто изпитва удоволствие да те накара да му разкажеш цялата операция, та да е сигурен, че ти е ясно какво в крайна сметка правиш. Колкото да ти посрита топките. — Даваме робите под наем на различни работодатели, главно фабрики, но също така и за къщна работа — прислужници, готвачи, гувернантки…

— Какво?

— Гувернантки. Разбирате ли, детегледачки, живеещи при клиентите. Много са модерни напоследък. Жена ми се оправя с тях…

Антонели притвори очи и кимна към д’Урсо да продължава, което накара стомаха на д’Урсо да се свие. Третираше го като малко дете.

— Имаме все пак две фалшиви агенции за работни места, плюс тази история на жена ми с гувернантките. Както вече казах, клиентите ни не знаят, че за тях работят роби. Дори и не предполагат, понеже получават услуга на намалена цена. Вероятно някои от тях подозират, че не всичко е по каноните, но не желаят да се задълбочават, понеже им е на сметка. Всичко, което казват, е, че имаме изключителен персонал. Наши автобуси откарват сутрин робите, събират ги в края на работния ден и шефовете не се интересуват от нищо извън това.

Старецът се усмихна снизходително и кимна:

— Точно това казах на Хамабучи, Джон.

Д’Урсо стисна зъби. Как би цапардосал по муцуната този покровителствен дъртак. Забеляза, че Винсент го гледа над цветните си очила. Винсент, който по всяко време носи два пищова.

Антонели взе втората половина от бисквитата и за известно време я задържа в устата си.

— Знаеш ли, Джон, попитах Хамабучи защо тези японски деца изобщо се съгласяват на такава налудничава сделка. Осемнадесет, деветнадесетгодишни да се продават за три години тежка работа срещу едно пътуване до Америка. Може би щях да ги разбера, ако страната им беше някое от онези мръсни и бедни места, но Япония не е бедна страна. „Сега вие, японците, имате всичко — казах на Хамабучи. — Тогава защо го правят?“

Д’Урсо знаеше защо, но знаеше и че ще трябва да го чуе пак. От уважение.

— Какво каза той, господин Антонели?

— Там, в Япония, си побъркват децата. Знаеш ли, че трябва да решават тестове, за да влязат в детската градина? Представяш ли си?

Помисли си дали да не спомене на стареца, че и тук, в Ню Йорк, богатите деца се явяват на изпити, за да посещават луксозните забавачници, но реши да не си прави труда. Антонели беше информиран, но обичаше да се прави на невеж стар глупак от старата родина.

— Тези деца в Япония правят тестове за всичко и ако не ги издържат, свършено е с тях. Направо стават куку. Хамабучи ми каза, че много от тези деца ходят на училище по десет часа на ден, шест-седем дни в седмицата. Но защо? Попитах го, а той ми отвърна, че всички те искат да получат добра работа в „Панасоник“, „Сони“, „Тойота“ и другите големи компании, които имат там, а единственият път към някаква ръководна длъжност е да учиш в един от най-добрите колежи. Обаче, ако не получат фантастични оценки на тези глупави тестове, всичко свършва с приемане във второкласно училище, което им осигурява що-годе добра работа с що-годе добра заплата в страна, където една гнусна чаша кафе в закусвалня струва пет долара. Ето защо тези деца се съгласяват да се продадат на бандата на Хамабучи.