Майкъл Крайтън - Разкриване

Сандърс сви рамене.

— Какво ще правим сега?

— Ще обядваме — обади се Алън.

— Правилно. Да обядваме — съгласи се Фернандес — и да зарежем цялата история за мъничко.

В този миг на Сандърс му проблесна една мисъл: „Зарежи този телефон.“ Изскочи съвсем ненадейно, като команда

Зарежи този телефон.

Както вървеше до него, Фернандес въздъхна.

— Можем да задълбаем по някои въпроси. Не всичко е загубено. При теб има още нещичко, нали, Алън?

— Разбира се — отвърна той, — тепърва започваме. Не сме стигнали още до съпруга на Джонсън или до предишния й работодател. Ще обръщаме камъните, за да видим какво ще изпълзи отдолу.

Зарежи този телефон.

— Ще звънна в службата — каза Сандърс и извади клетъчния телефон, за да се обади на Синди.

Заръмя. Тримата стигнаха при колите на паркинга

— Кой ще кара? — попита Фернандес.

— Аз — каза Алън.

Отидоха при неговата кола, обикновен форд; Алън отвори вратите и Фернандес понечи да се качи.

— Мислех си, че днес на обяд ще имаме тържество — отбеляза тя.

Тържество…

Сандърс изгледа през мокрото от дъжда стъкло адвокатката, която седна отпред. Притиснал телефона до ухото си, чакаше връзка със Синди. Изпита облекчение, че телефонът работи. От онази вечер в понеделник, когато излезе от строя, Сандърс го гледаше с недоверие. Сега обаче всичко изглеждаше наред. Явно нямаше повреда

Двамата отиват на тържество, тя се обажда по клетъчния телефон. От колата…

Зарежи този телефон.

— Кабинетът на господин Сандърс — долетя гласът на Синди.

След като набира номера, се включва телефонен секретар. Тя оставя съобщение. После затваря слушалката.

— Ало! Кабинетът на господин Сандърс. Ало?

— Синди, аз съм.

— О, здрасти, Том! — Тонът й все още беше сдържан.

— Някакви съобщения? — попита той.

— Мм, да, чакай да проверя. Обади се Артър от Куала Лумпур, пита дали са пристигнали устройствата. Проверих при хората на Дон Чери — там са. Работят по тях. Позвъни също Еди от Остин, изглеждаше разтревожен. И още едно обаждане, от Джон Левин. Търси те и вчера. Каза, че било важно.

Левин беше в ръководството на фирмата, която доставяше твърдите устройства. Каквото и да си беше наумил, можеше да почака.

— Добре. Благодаря ти, Синди.

— Ще се връщаш ли днес на работа? Много хора питат.

— Не знам.

— Обади се Джон Конли от „Конли-Уайт“. Искаше да се срещнете в четири.

— Не знам. Ще видим. Ще ти се обадя по-късно.

— Добре.

Секретарката затвори. Чу се звук като при набиране на номер.

И после тя затваря слушалката.

Случката се бе загнездила в съзнанието му. Двама души в кола. Отиват на тържество. Кой му я бе разказал? За какво точно ставаше дума?

На път за тържеството Адел се обадила от колата и после затворила слушалката.

Сандърс щракна с пръсти. Ами да! Адел! Двамата в колата бяха Марк и Адел Луин. Беше им се случило нещо доста неприятно. Сандърс започваше да си припомня.

Адел позвънила на някого, включил се телефонният секретар. Тя оставила съобщение и затворила. После двамата с Марк заприказвали в колата за човека, на когото Адел се обадила. Петнайсет минути сипали шеги и нелюбезни реплики по негов адрес. После много се сконфузили…

— Докога ще висиш на дъжда? — попита Фернандес.

Сандърс не отговори. Бавно смъкна слушалката от ухото си. Прозорчето и клавиатурата светеха в яркозелено. Мощността беше наред. Той погледна мобифона и зачака. След няколко секунди апаратът изщрака и прозорчето угасна. Такива бяха телефоните от новото поколение — изключваха автоматично, за да пестят батериите. Ако петнайсет секунди не използваш апарата или не натискаш бутоните, той сам изключва, за да не се изтощи батерията

И все пак телефонът му беше замлъкнал в кабинета на Мередит.

Защо?

Зарежи този телефон.

Защо мобифонът му не се беше самоизключил? Какво ли беше обяснението? Механичен проблем — някой бутон е заял и е задържал апарата включен. Повредил ли се е при падането, когато Мередит го целуна за пръв път. Слаба батерия, защото е забравил да я зареди предната вечер.

Не, реши Сандърс. Апаратът беше надежден. Нямаше механична повреда Беше зареден.

Телефонът бе в изправност.

Петнайсет минути сипали шеги и нелюбезни реплики.

Мисълта му трескаво заработи, в паметта му изплуваха откъслеци от разговора.

— Слушай, защо не ми се обади снощи?

— Обадих се, Марк.

Сандърс беше сигурен, че е позвънил на Марк Луин от кабинета на Мередит. Застанал на паркинга под дъжда, той пак натисна върху клавиатурата първите три букви от името му: Л-У-И. Телефонът пак включи, на екранчето светнаха името ЛУИН и домашният му телефон.