Майкъл Крайтън - Разкриване

Налагаше се да я уволнят.

Но как щяха да постъпят със Сандърс? Това беше съвсем отделен въпрос. Интуицията недвусмислено му подсказваше, че с повдигането на обвиненията е изгорил мостовете си във фирмата — никога вече нямаше да бъде добре приет. Сандърс бе застрелял любимото птиче на Гарвин и нямаше да има прошка

И така: нямаше да го допуснат обратно. Трябваше да му платят за довиждане.

— Вече уговарят раздялата, а?

Сандърс се обърна и видя Алън, единия от служителите на адвокатската кантора, които се занимаваха с разследването. Идваше откъм паркинга. Бе хвърлил един поглед на адвокатите, за да прецени положението.

— Така ми се струва — потвърди Сандърс. Алън присви очи и огледа адвокатите.

— Би трябвало. Джонсън има проблем. И той е известен на мнозина от фирмата. Особено на секретарката.

— Ти ли говори с нея вчера?

— Да. Хърб откри чистачката и записа отговорите й. А аз прекарах до късно с Бетси Рос. Тя е самотна в новия град. Прекалява с пиенето. Всичко съм записал на лента.

— Тя знае ли?

— Не е задължително — отговори Алън. — Законът не го забранява — Загледа се в адвокатите. — Сигурно Блакбърн е на нокти.

Приведена, Луиз-Фернандес прекоси двора с мрачно изражение.

— По дяволите! — изруга тя, когато приближи. — Какво стана? — попита Сандърс.

— Не са съгласни на споразумение. — поклати глава адвокатката.

— Не са съгласни ли?

— Точно така. Просто отричат всичко. Секретарката е купила вино? Било е за Сандърс. Донесла е презервативи? Били за нея. Секретарката твърди, че били за Джонсън? Тя е безнадеждна пияница. Думите на чистачката ли? Не знаела какво точно е чула, работело е радиото. И неизменният рефрен: „Нали знаеш, Луиз, това няма да мине пред съда.“ Желязната Бети междувременно е на телефона, върти цялата работа Нарежда на всички как да постъпват. — Фернандес пак изруга. — Трябва да ти кажа, че точно такива идиотщини дрънкат мъжете. Гледат те право в очите и казват: „Нищо подобно не се е случило. Няма такова нещо. Не можеш да докажеш.“ Побеснявам! По дяволите!

— По-добре хапни нещо, Луиз — каза Алън и после се обърна към Сандърс: — Понякога забравя да обядва

— Аха, добре. Разбира се. Да обядваме! — Тръгнаха към паркинга. Адвокатката вървеше бързо, клатейки глава — Не проумявам как е възможно да се инатят. Защото знам — прочетох в очите на съдия Мърфи, — че според нея няма да има следобедно заседание. Изслуша фактите и отсъди, че всичко е приключило. И аз си мислех така Сега обаче се оказва, че съвсем не му се вижда краят. Блакбърн и Хелър не помръдват и на милиметър. Не скланят на споразумение. Всъщност ни приканват да заведем съдебно дело.

— Значи ще заведем — сви рамене Сандърс.

— За нищо на света — възрази Фернандес. — Не сега. Точно от това се боях. Те имат големи възможности за разлика от нас. Връщаме се в изходно положение. Освен това разполагат с три години да обработят секретарката, чистачката и всичко останало, което успеем да открием. Трябва да ти кажа, че след три години няма да можем дори да намерим секретарката.

— Нали имаме запис на нейните…

— Но ще се наложи да даде показания и в съда. Повярвай ми, това никога няма да се случи. Разбираш ли, „Диджи Ком“ много държи на репутацията си. Докажем ли, че фирмата не е реагирала своевременно и адекватно на сигналите за Джонсън, ще трябва да плати огромни обезщетения. Миналия месец гледаха подобно дело в Калифорния — деветнайсет милиона и четиристотин хиляди долара за ищеца. Заради този риск съм убедена: секретарката ще бъде неоткриваема. Ще си почива в Коста Рика до края на живота си.

— Какво ще правим? — попита Сандърс.

— За добро или за лошо вече сме се хванали. Възприехме тази линия на поведение и трябва да продължим. Трябва някак да ги накараме да се споразумеем. Ще ни е нужно обаче още нещо. Имаш ли друго?

— Не, нищо — поклати глава Сандърс.

— По дяволите! — каза Фернандес. — Какво става? Мислех си, че „Диджи Ком“ се тревожи да не би обвиненията да се разчуят преди сливането. Според мен проблемът беше в разгласяването.

Сандърс кимна.

— И аз си мислех така.

— Значи има нещо, което ни убягва. Защото Хелър и Блакбърн се държат така, сякаш изобщо не им пука какво ще предприемем. Защо?

Покрай тях мина едър мъж с мустаци, натоварен с куп документи. Приличаше на ченге.

— Кой е този? — попита Фернандес.

— За — пръв път го виждам.

— Търсят някого по телефона Мъчат се да намерят някого. Затова питам.