Майкъл Крайтън - Разкриване

— Аз съм женен.

— Но си и мъж.

— Какво значи това?

— О, Том — каза Мередит с престорена строгост, — да не би да твърдиш, че изобщо не си позволяваш да кръшнеш? Познавам те, не забравяй.

— Познаваше ме отдавна, Мередит.

— Хората не се променят. В това отношение.

— Е, аз пък мисля, че се променят.

— Хайде, хайде. Така или иначе, ще работим заедно, можем и да се позабавляваме.

Цялата ситуация никак не му допадаше. Беше изпаднал в неловко положение. Почувства се досаден пуритан, когато каза:

— Сега съм женен.

— О, личният ти живот не ме интересува — небрежно каза Мередит. — Отговарям само за изпълнението на служебните ти задължения. Не може само да се работи, Том. Ще ти се отрази зле. Трябва и да се забавляваш — Тя се наведе напред. — Хайде. Само една целувчица…

Вътрешната уредба избръмча.

— Мередит — долетя гласът на секретарката. Тя се ядоса.

— Казах ти, никакви обаждания.

— Извинявай. Търси те господин Гарвин.

— Добре. — Тя стана, прекоси стаята и стигна до бюрото, като нареждаше на висок глас: — Но след това, Бетси, никакви обаждания повече.

— Добре, Мередит. Исках да те питам може ли да си тръгна след десетина минути. Трябва да се видя с хазяина за новия апартамент.

— Да. Донесе ли ми пакета?

— При мен е.

— Внеси го и после можеш да си вървиш.

— Благодаря ти, Мередит. Господин Гарвин е на втора линия.

Мередит вдигна слушалката и наля още вино.

— Боб — каза тя, — здрасти. Какво става?

Нямаше никакво съмнение в непринудената фамилиарност на гласа. Говореше с Гарвин, обърната гърбом към Сандърс. Той седеше на дивана и се чувстваше като в капан — глупаво пасивен и бездеен. Секретарката влезе в кабинета и донесе малък пакет в кафява хартиена кесия. Подаде го на Мередит.

— Разбира се, Боб — каза Мередит. — Абсолютно прав си. Непременно ще се справим.

Секретарката се усмихна на Сандърс, докато чакаше разрешение да си тръгне. Той се почувства неудобно седнал на канапето, изправи се, приближи се до прозореца, извади от джоба мобифона и набра номера на Марк Луин. И бездруго бе обещал да му позвъни.

Мередит продължаваше:

— Много добра идея, Боб. Според мен трябва да я използваме.

Сандърс чу лекото щракане при набирането, после се включи телефонен секретар. Мъжки глас каза: „Моля оставете съобщението си след звуковия сигнал.“ Последва електронно бръмчене.

— Марк — започна той, — обажда се Том Сандърс. Говорих с Мередит за „Туинкъл“. Според нея производството е в начален етап и в момента просто усвояваме новата технология. Тя е на мнение, че не сме сигурни дали проблемите са достатъчно сериозни, за да ги изтъкваме утре пред банкерите и хората от „Конли-Уайт“. Можем да ги обясним като обичайна процедура…

Секретарката тръгна да излиза от кабинета и пак се усмихна на Сандърс, когато мина покрай него.

— … ако и нататък имаме проблеми с устройството, които изискват намеса на ръководството, ще му мислим тогава. Предадох й твоето мнение и в момента тя говори с Боб. Вероятно на утрешната среша ще се придържаме към тази позиция…

Секретарката стигна при вратата на кабинета. Спря за миг, за да освободи автоматичната ключалка, излезе и затвори вратата зад себе си.

Сандърс се намръщи. Тя бе заключила след себе си. Притесни го не толкова фактът, че го е направила, колкото съзнанието, че има някаква предварителна уговорка, че всички останали знаят какво става, само той е в пълно неведение.

— … Както и да е, Марк, ако има съществени промени, ще ти се обадя преди съвещанието утре и… Зарежи този телефон! — обърна се Мередит към Сандърс

Мередит внезапно дойде съвсем близо до него и натисна ръката му надолу. Долепи тяло до неговото и започна да го целува. Том почти несъзнателно пусна телефона на перваза, докато двамата се целуваха и тя се извиваше, за да го издърпа на канапето, където се строполиха.

— Мередит, чакай…

— Господи, цял ден те желая — простена тя.

Пак го целуна, легна върху него и с единия крак го притисна надолу. Положението му беше неловко, но той усети, че отвръща. Веднага му хрумна, че може да влезе някой. Представи си как изглежда — проснат на дивана, върху него, разкрачена, шефката му, в строг тъмносин костюм. Разтревожи се какво ще си помисли човек при тази гледка, но в следващия миг се увлече.

Тя усети порива му и се възбуди още повече. Дръпна се, за да поеме дъх.

— О, Господи, толкова е хубаво! Не мога да понасям докосването на онова копеле. С тъпите му очила. Ох! Цялата треперя, не съм имала свястно чукане…