Майкъл Крайтън - Разкриване

— Да — кимна тя. — Много женен, доколкото разбрах. И колко деца имаш? Три?

— Не, само две. — Сандърс се усмихна. — Понякога имам чувството, че са три.

— Жена ти е адвокатка, нали? — Да.

Сандърс се почувства по-спокоен. Разговорът за жена му и децата някак го успокояваше.

— Не мога да си представя как живеете женени — каза Мередит. — Аз опитах. — Тя вдигна ръка. — Още четири вноски за този мръсник и съм съвсем свободна.

— За кого се омъжи?

— За един от финансовите шефове на „Ко Стар“. Беше голям сладур. Забавен. После се оказа, че е типичен изнудвач. От три години плащам. И отгоре на всичко беше левак. — Мередит махна с ръка, за да смени темата. Погледна часовника си. — Сега ела да седнеш и ми кажи колко сме закъсали с устройството „Туинкъл“.

— Да ти дам ли документите? Сложих ги в куфарчето ти.

— Не. — Тя потупа мястото до себе си на дивана. — По-добре ми разкажи ти.

Сандърс се настани до нея.

— Добре изглеждаш, Том. — Мередит се облегна назад, изрита обувките и сви босите си пръсти. — Боже, ама че ден!

— Много напрегнат ли беше?

Тя отпи от виното и духна кичур коса от лицето си.

— За много неща трябваше да мисля. Радвам се, че ще работим заедно, Том. Струва ми се, че си единственият приятел, на когото мога да разчитам в тази ситуация.

— Благодаря. Ще се постарая.

— И така: много ли е зле?

— Ами не е лесно да се каже.

— Обясни ми.

Сандърс усети, че няма друг избор, освен да разкрие всичко.

— Направихме прототипите много успешно, но произведените в Куала Лумпур устройства изобщо не достигат стоте милисекунди.

Мередит въздъхна и поклати глава.

— Знаем ли защо?

— Още не. Работим по някои идеи.

— Производството е ново, нали?

— От два месеца. Мередит сви рамене.

— Значи имаме проблеми с ново производство. Не е чак толкова лошо.

— Работата е там — продължи Сандърс, — че „Конли-Уайт“ купува фирмата ни заради технологията, особено заради СД-РОМ устройствата А сега може да се окаже, че ги подвеждаме.

— Да не искаш да им кажа това?

— Тревожа се, че по време на общия преглед те сами ще го установят.

— Не се знае. — Мередит се облегна на канапето. — Да не забравяме как стоят нещата в действителност. Том, и преди сме имали внезапни големи проблеми, които се решават за един ден. Тук може да е същото. Усвояваме производството на „Туинкъл“. Открили сме някои първоначални проблеми. Голяма работа!

— Може би е така. Но още не знаем. Всъщност може да излезе, че проблемът е в контролните чипове, и тогава ще се наложи да сменим доставчика от Сингапур. Или пък проблемът е още по-дълбок. Защо да не се дължи на проекта, което значи, че идва оттук?

— И така да е — каза Мередит, — но нали ти твърдиш, че още не знаем със сигурност. Не виждам защо да му мислим отсега. Особено в този критичен момент.

— Но, честно казано…

— Не става дума за честност — прекъсна го тя. — Говорим за нещата такива, каквито са. Хайде да ги обсъдим едно по едно. Казали сме им, че имаме устройството „Туинкъл“.

— Да.

— Направили сме прототип и сме извършили всички изпитания.

— Да.

— Прототипът няма грешка. Два пъти по-бърз е от най-добрите японски устройства.

— Да.

— Казали сме им, че устройството е внедрено в производство.

— Да.

— Ами тогава — отбеляза Мередит — сме им съобщили това, което е съвсем сигурно за момента. Според мен постъпваме добросъвестно.

— Е, може би, но не знам дали можем…

— Том — Мередит сложи ръката си върху неговата, — твоята прямота винаги ми е допадала. Искам да знаеш, че много ценя знанията ти и откровения подход съм проблемите. Ето още една причина да съм уверена, че ще се оправим с „Туинкъл“. Знаем, че в основата си изделието е добро и работи, както казваме. Лично аз напълно вярвам в устройството и в способността ти да го направиш както е запланувано. Няма никакъв проблем да заявя точно това на утрешното съвещание. — Мередит млъкна и го изгледа втренчено. — Ами ти, Том?

Лицето й беше много близо до неговото, устните й бяха полуотворени.

— Какво аз?

— Притеснява ли те подобно изказване на съвещанието?

Очите й бяха светлосиви, почти сиви. Беше забравил цвета им, както беше забравил колко са дълги миглите й. Косата й се спускате леко около лицето. Устните й бяха сочни. В очите й се четеше замечтаност.

— Не — отвърна той. — Не ме притеснява.

— Добре. Поне това уточнихме. — Мередит се усмихна и му подаде чашата си. — Ще я напълниш ли?