Майкъл Крайтън - Разкриване

Чери кимна и си тръгна. На вратата спря и се обърна.

— Я ми кажи защо и двамата сме убедени, че момчето сто на сто е направило нещо?

— Просто предполагаме — отвърна Сандърс. — Сега се залавяй с онова проклето устройство.

В шест часа Сандърс каза довиждане на Синди и взе материалите за „Туинкъл“, за да ги занесе в кабинета на Мередит на петия етаж. Слънцето още грееше високо в небето и блестеше в прозорците. Приличаше по-скоро на следобед, отколкото на привечер.

На Мередит бяха дали големия ъглов кабинет, където преди работеше Рон Голдман. Мередит имаше нова секретарка. Сандърс предположи, че я е довела от Кюпъртино.

— Аз съм Том Сандърс — представи се той. — Имам насрочена среща с госпожица Джонсън.

— А аз, господин Сандърс, съм Бети Рос от Кюпъртино — каза секретарката и го погледна. — Не казвайте нищо.

— Добре.

— Всички се чувстват длъжни да кажат нещо. Ей така, общи приказки. Омръзна ми.

— Добре.

— До гуша ми дойде.

— Добре. Разбрах.

— Ще съобщя на госпожица Джонсън, че сте тук.

Том! — Мередит Джонсън махна с ръка иззад бюрото, с другата държеше телефонната слушалка. — Влизай и сядай.

Кабинетът й беше с изглед на север към центъра на Сиатъл: Космическата игла, кулите Арли, сградата на СОДО. Градският пейзаж се разкриваше великолепно, огрян от следобедното слънце.

— Само да свърша. — Мередит пак заговори по телефона: — Да, Ед, сега съм с Том, ще обсъдим въпроса. Да. Донесъл е документацията.

Сандърс й подаде кафявата папка с данните за устройствата. Тя посочи куфарчето си, отворено в ъгъла на бюрото, и със знак му показа да сложи папката вътре.

После продължи телефонния разговор:

— Да, Ед, мисля, че прегледът ще върви без проблеми и никой няма причини да крие нищо… Не, не… Добре, утре сутринта това ще е първото, ако настояваш.

Сандърс остави папката в куфарчето й.

— Точно така, Ед, точно така — продължи Мередит. — Съвършено прав си. — Тя се приближи към Том и седна на едно бедро на ръба на бюрото. Тъмносинята й пола се вдигна нагоре. Мередит не беше с чорапи. — Никой не се съмнява, че е важно, Ед. Да — Тя разлюля крак, обувката с висок ток едва се задържа на пръстите й. Усмихна се на Сандърс. Той се почувства неудобно и малко се дръпна. — Обещавам ти, Ед. Да. Точно така.

Мередит остави телефонната слушалка, облегна се назад на бюрото с извивка на тялото, която разкри гърдите й под копринената блуза.

— Готово. — Пак се изправи и въздъхна. — Хората от „Конли“ са чули за проблемите с „Туинкъл“. Обади се Ед Никълс, ядосваше се. Всъщност това беше третият ни разговор днес следобед и все за „Туинкъл“. Ще излезе, че фирмата не работи нищо друго. Как ти се струва кабинетът?

— Приличен — отвърна Сандърс. — Гледката е страхотна.

— Да, градът е красив. — Мередит се облегна на една ръка и кръстоса крака. Видя, че Сандърс е забелязал, и подметна: — През лятото не обичам да нося чорапи. Приятно ми е да съм боса. По-прохладно е през горещините.

— Отсега та чак до края на лятото ще е все така — рече Сандърс.

— Трябва да ти кажа, че ме е страх от времето — вметна тя. — Нали разбираш, след Калифорния… — Мередит свали преметнатия крак и се усмихна. — Но на теб тук ти харесва, нали? Изглеждаш щастлив.

— Да. — Сандърс сви рамене. — С дъжда се свиква — Посочи към куфарчето. — Искаш ли да поговорим за „Туинкъл“?

— Разбира се — каза Мередит, слезе от бюрото и се приближи до него. Погледна го право в очите. — Но нали нямаш нищо против първо да те помоля нещо?

— Разбира се. Мередит се дръпна

— Налей вино.

— Добре.

— Виж дали се е изстудило.

Сандърс отиде да вземе бутилката от страничната маса

— Помня, че го обичаше студено.

— Така е — потвърди Сандърс и завъртя бутилката в кофичката с лед.

Вече не го обичаше толкова студено, но за миналото тя беше права.

— Добре си живеехме тогава — каза Мередит.

— Да. Така беше.

— Кълна се — разгорещи се тя. — Понякога си мисля за времето, когато и двамата бяхме млади и се стремяхме към успеха. Мисля, че никога не е било толкова хубаво.

Сандърс се поколеба, не знаеше как да й отговори и какъв тон да избере. Наля виното.

— Да — продължи Мередит. — Хубаво беше, често си мисля за онова време.

„Аз пък никога“, каза си Сандърс.

— Ами ти, Том? Сещаш ли се за тогава?

— Разбира се. — Той прекоси стаята с двете чаши вино, подаде й едната и двамата се чукнаха. — Естествено. Всички женени се сещат за старото време. Нали знаеш, че съм женен?