Аарон Флетчър - Дългото завръщане

Разговорът се прехвърли върху други въпроси и Александра попита за човека, чието име бе споменавано бегло няколко пъти по време на разговорите. Всеки път това бе правено с пренебрежение и бе предизвикало любопитството й. Мортън поклати презрително глава и отговори:

— Олдъс Крийви е бизнесмен, пристигна неотдавна в Сидни. Не му бе нужно много време, за да разберат всички, че е истинско чудовище.

— Наистина — потвърди Джулия. — Отблъскващ е и като характер, и по външен вид. Жена му Бевърли е хубава, представителна млада жена, но той я държи фактически като затворница вкъщи. Навярно я е принудил да се омъжи за него чрез някаква подлост.

— И непременно е било свързано с пари — допълни Мортън. — Въртял е бизнес в Англия, Канада и на други места и е богат като Крез. И не е чудно, че е богат, защото се занимава с всичко. Докато бил в Канада, изпращал свои хора да обикалят бойните полета на Гражданската война в Америка и да изтръгват с клещи златните зъби на мъртвите. Хвали се, че се е сдобил с бидони, пълни със зъби.

— Велики боже! — възкликна Александра ужасена. — Но защо?

— За да ги продава на производителите на изкуствени зъби. Очевидно това е изгодно за всеки, който би искал да участва в подобна операция. Целта на Крийви е да натрупа повече богатства от всички други, без оглед на средствата към целта му.

Джулия не бе съгласна и поклати глава.

— Не това е причината, Мортън. Огромната му мечта е да се сдобие с власт — такава, каквато упражнява над нещастната си жена.

— Е, каквато и да е целта му — вметна Александра, — ясно е, че този човек трябва да се отбягва. Вярвам, че нищо не ви свързва с него по какъвто и да е начин, Мортън.

— Разбира се, че не, мамо — отговори Мортън. — Ако мога да го избегна, никога не бих се свързал с него, защото не искам да имам нищо общо с такива хора. — Извади часовника си, погледна го и въздъхна тъжно. — Колкото и да ми е мъчно, време е да тръгваш. Дирдри ще ни чака на гарата. Каза, че ще доведе Юдора от Академията Сиднам.

Александра кимна. Всички се изправиха и излязоха в антрето. Докато си слагаха палтата, шапките и ръкавиците, Александра спомена за фотографското студио на дъщеря си.

— Дирдри все ми говори, че носело добра печалба. Но се чудя дали не ме лъже, за да не се тревожа за нея.

Мортън се засмя от сърце и поклати глава.

— Студиото й е рентабилно, но тя изхарчва печалбата със скоростта, с която я получава. Щом прочете за някакви нови лещи или други измишльотини, изпраща да й ги купят. Обича работата си, дори може би прекалено много, за да я смята за бизнес.

— Но нищо не й липсва — допълни Джулия. — Често я посещаваме и знам, че живее достатъчно добре. А е и доволна от това, което върши, нещо, с което малцина биха се похвалили.

Александра се съгласи и остана доволна от отговора, който получи за Дирдри. Навън априлският вятър хапеше в облачния есенен ден и Александра се загърна по-плътно с палтото си. Каретата чакаше. На покрива й бе натрупан и здраво завързан багажът й. Всички се качиха и продължиха да разговарят, докато каретата се отдалечаваше от къщата.

— Как е със здравето татко? — попита Мортън. — В писмата си все пише, че е здрав като бик, но знам, че от време на време има болки в гърдите.

— Баща ти е почти на седемдесет години — изтъкна Александра. — За човек на тази възраст здравето му е изключително добро. А за болките в гърдите беше при лекар във Вилкания и му дадоха някакво лекарство.

Мортън кимна и разговорът се прехвърли към другите в Тибубъра, но болките на Дейвид тревожеха Александра повече, отколкото бе показала. Лекарството, което бе получил от лекаря, бе лауданум и то просто притъпяваше болката. Опитваше се да пропъди глождещата я тревога, като гледаше през прозореца и разговаряше с Мортън и Джулия. През изминалите четиридесет години бе виждала как Сидни израства от крайна спирка за каторжници в благоденстващ космополитен град. Предпочиташе дивите полупустинни области, но обичаше и града със сенчестите му улици в жилищните квартали и красивите паркове.

Докато каретата си проправяше път през центъра на града, Александра зърна на улицата Бенджамин Тавиш. Той помаха енергично с ръка и красивото му лице разцъфна в усмивка. Александра също се усмихна и помаха. Сестрите му се бяха омъжили за преуспели златотърсачи и бяха напуснали Австралия със съпрузите си, а Бенджамин, на трийсет години, бе все още ерген.

— Не че липсват жени, които са му хвърлили око — обясни Мортън, когато Александра сподели мислите си. — Разумен е и чака да събере средства, за да може да осигури добър живот на семейството си. А то може би ще стане скоро, защото вече е един от старшите ми служители.