Аарон Флетчър - Дългото завръщане

Парамата бе хубав град, а личните спомени го правеха още по-привлекателен за Александра. Преди почти четиридесет и пет години, когато бе деветнайсетгодишна, тя бе срещнала тук Дейвид за първи път. Но от влака не можа да види града, защото малката гара се намираше до складовете в покрайнините на Парамата.

След Парамата гледката най-накрая стана приятна — откри се долината на река Нипиан, докато влакът пухтеше през Проспект Хил — планината на златотърсачите. Пейзажът бе напълно различен от този, който Александра бе видяла за първи път. Просторните гори и малките кошари от онези години бяха изместени от ферми и пасища. Пенрит бе възникнал като селце и се бе развил в град. През всичките години обаче едно място си оставаше непроменено. На юг от пътя за Батхърст гъстата гора край реката бе точно както в онзи съдбовен ден в живота й преди десетилетия.

Локомотивът нададе остър писък и звънецът удари, когато влакът навлезе в Пенрит — покрай прозореца минаваха самотни къщи, а след това и улици. После спирачките изскърцаха, влакът наближи гарата и намали скорост. Пътуването, за което някога бе нужен ден или дори повече с каруци и карети, сега отне по-малко от два часа. Александра признаваше, че е удобно, но общо взето предпочиташе по-бавния, по-приятен ритъм на живота.

Щом слезе от влака, Александра видя сред посрещаните Руъл Блейк и Юли Боднам. И двамата бяха над петдесетте, стари приятели и работници във фермата. След тях към Александра се приближиха ратаите, всички свалиха шапки, тя ги поздрави и извади квитанцията за багажа.

— Собственикът на странноприемницата „Нипиан“ е запазил стая за вас, госпожо — съобщи Руъл и пое квитанцията. — Ще занесем багажа ви там. Конете и каруците са готови да потеглят за фермата.

— Чудесно, ще тръгнем утре сутринта — каза Александра. — Искам да се поразходя, ще се видим скоро в странноприемницата.

Руъл кимна и всички отново свалиха шапки, а тя пресече перона и тръгна към изхода. Прекоси сградата на гарата и излезе на главната улица в града, а тя скоро се превърна в път покрай реката, който водеше до Батхърст.

Пенрит бе търговският център на областта, но имаше и добре развит дърводобив. Александра виждаше места с изсечени дървета от двете страни на реката. Южно от пътя за Батхърст дърветата бяха изсечени само по задния бряг на реката, а огромната гъста гора на източния бряг, сцена на съдбоносни събития в живота й, бе недокосната.

Хората бяха привършили работата си за деня и вървяха по пътя към Пенрит. Един от тях, към шейсетгодишен, носеше брадва и очевидно бе дървосекач. Александра го спря и попита защо не се секат дървета от другата страна на пътя.

— Никой не иска да си навлича неприятности — засмя се той и обясни: — Преди години, човек, наречен Уилкинс, притежавал голям парцел земя на юг от пътя. Когато умрял, наследниците му я продали на семейство Макартър, но нотариалният акт бил сбъркан. В него била включена и тази част от гората, която по право принадлежи на държавата. Всичко това се случило далеч преди да си била родена, разбира се.

Александра остави думите му без отговор, макар това да бе втората грешка на дървосекача. Въпреки белите й коси, хората я смятаха за много по-млада.

— Значи този парцел е спорен, така ли? — обобщи тя.

— Да не искаш да кажеш, че адвокатите спорят за него? — засмя се човекът. — Така беше, когато започнах да сека дървета тук и смея да твърдя, че няма да разрешат въпроса, дори когато внуците ми станат на моите години.

Александра благодари за сведенията и продължи надолу по пътя. Първата грешка в думите на дървосекача бе името на първоначалните собственици — те бяха Уилямсън, а не Уилкинс. Останалото съвпадаше с това, което знаеше и тя, тъй като преди десетки години бе научила, че Джон Макартър е купил земята от наследниците на Франк Уилямсън.

Пресече пътя за Батхърст и се уви по-плътно в палтото си, защото вятърът бе студен. После погледна гората. Като каторжник Дейвид прекарвал неделните дни тук, правел планове, как ще се засели в Пустошта и ще основе овцевъдна ферма. По-късно Джонатан и Катерин бяха дошли тук с обед и бутилка вино и точно тук Катерин се съгласила да се омъжи за него.

Пак тук Александра бе оставена завързана, след като бандитите я бяха отвлекли. През последните години тя се бе примирила с тази случка. Наистина бе преживяла голямо изпитание, но то бе началото на пътя, довело до сегашния й богат, приятен и пълноценен живот. Гледаше как вятърът разклаща гъстия листак в гората и се надяваше никога нито едно от дърветата да не бъде докоснато от брадва.