Аарон Флетчър - Дългото завръщане

Хиляди километри на запад Джереми Керик спомена за същата тази гора, когато разговаряше с Джарбо Чарли за първата им среща.

— Вървях през дърветата към реката — спомняше си Джереми — и не знаех, че там има някой. След това се натъкнах на тебе и ти ме изплаши.

— И ти ме изплаши — отговори Джарбо и се опита да се засмее. — Кой не би се стреснал да види твоите очи като на бъниъп за първи път.

Гласът му бе слаб и неясните му думи едва се разбираха. Следобед бе получил пристъп — по-силен от онзи преди три дни, след който остана почти напълно парализиран. Помоли да го занесат до мястото, където по Времето на мечтания с песен е бил извикан на бял свят червеният ястреб; искаше животът да го напусне на същото място, където бе и оживял. Другите се бяха върнали в селото, като оставиха Джереми при него.

Усилието от разговора изтощи Джарбо и той замлъкна, дишайки тежко. Отблясъците от залеза започнаха да избледняват и поривистият вятър, който люлееше гъсталака на хълма, стана по-хладен. Джереми се зави с наметката от кенгурова кожа. Носеше само нея, препаска около бедрата и мокасини от кенгурова кожа. После се наведе по-близо до Джарбо и се опита да чуе прошепнатите думи.

Състоянието на Джарбо бързо се влошаваше, дишаше с труд, а гласът му едва се чуваше. След като повтори думите няколко пъти, Джереми разбра, че иска огън, за да прогони настъпващата тъмнина. Джереми се изправи, зави се с наметалото и слезе надолу по хълма да събере съчки.

В това време през гъсталака дойдоха две момчета от селото, носеха храна и пръчка за огън. Предложиха храната на болния, но той поклати глава:

— Изяжте я вие, аз не искам нищо.

— Джубурли каза, че трябва да останем при теб — обясни едно от момчетата.

— Тогава запалете огън и стойте долу в ниското, там е по-топло.

Момчетата започнаха да събират съчки и в този момент на равното място до хълма се изкачи Джереми с наръч дърва. Той разпали огън и се загледа в жълтите, трепкащи пламъци, които поглъщаха сгъстяващия се мрак. Джарбо изглежда бе заспал или бе изпаднал в безсъзнание — очите му останаха затворени. Джереми седна до огъня и зачака.

Часовете минаваха. Мъка свиваше сърцето на Джереми, докато седеше загледан в огъня и си припомняше времето, прекарано с Джарбо. Повече от година, след като бе решил, че трябва да поеме по своя път, бе останал с аборигените от племето Аранда в централната дива част на Австралия — само заради Джарбо. Бе на деветнайсет години, висок бе над метър и осемдесет и тежеше деветдесет килограма. От ежедневната борба за оцеляване в полупустинните земи мускулите му бяха станали здрави и стегнати. Имаше вече ръста на зрял мъж и непреодолимо желание да тръгне на път сам и да намери истинското си място в живота.

Джарбо го бе насърчавал да тръгне, но докато гледаше пламъците и размишляваше, Джереми бе доволен, че остана. Ако бе заминал, знаеше, че непрекъснато щеше да мисли за човека, оказал такова огромно влияние върху него. Сега можеше да се опита да бъде утеха за Джарбо в последните му часове. От друга страна обаче Джереми съжаляваше, че не е тръгнал по-рано, за да избегне болката и мъката да гледа как Джарбо гасне.

Късно през нощта Джарбо се размърда и отново се опита да проговори. Джереми се наведе над него, заслуша се в тихия, неясен шепот и най-накрая разбра. Джарбо му казваше да си замине, да потърси заветното си място, мястото, на което принадлежи.

— Чаках твърде дълго, за да се завърна при своите — промълви той — ти не бива да направиш същото…

— Няма, Джарбо — отвърна Джереми. — Ще тръгна много скоро.

Като издаваше неясни звуци и изричаше думите на пресекулки, болният продължи:

— Вземи торбата и дрехите, които оставих горе на хълма. Точно затова ги и оставих, за да ги вземеш ти…

— Да, знам. Ще ги взема, Джарбо.

Усилието от този разговор изчерпи и последните сили на Джарбо. Започна да диша с труд и учестено. След миг дъхът му спря. А Джереми усети някаква неясна промяна в нощния въздух. Много години бе прекарал със своя приятел, сега беше сам. Джереми се спусна по хълма към огъня на момчетата, който светеше сред гъстата тъма.

Момчетата бяха заспали и Джереми ги събуди:

— Вървете да кажете на Джубурли, че Джубурдарли е мъртъв — поръча им той.

Момчетата хукнаха в нощта, а Джереми се изкачи на хълма при своя огън. Аборигените вярваха, че при смъртта жизнените сили се връщат там, откъдето са дошли, при духа, който е дал дъха на нероденото дете в майчината утроба. Джереми знаеше само, че човекът, означавал толкова много за него, вече го няма. Гледаше огъня, а от очите му се стичаха сълзи на дълбока скръб.