Аарон Флетчър - Дългото завръщане

Мортън Керик бе смутен, когато пристигна за заседанието на директорите в Кредитната банка. Гордееше се с точността си, но днес закъсня. Нещо повече, чувстваше се объркан, защото синът му бе болен, което стана причина за закъснението му.

В изложеното на течение фоайе пред заседателната зала чиновникът пое шапката, бастуна и палтото на Мортън. А когато Мортън влезе, готов да започне да се извинява, занемя от изненада. Редом с другите директори и управителя Хенри Нюкоум на дългата маса седеше Олдъс Крийви.

— А, ето ви и вас, сър Мортън — извика весело Хенри. — Изчакахме няколко минути, защото бях сигурен, че скоро ще дойдете.

— Много съжалявам за неудобството, което ви причиних — извини се Мортън, затвори вратата и приближи до масата. — Забавих се вкъщи сутринта, синът ми Дейвид Александър е болен.

— Така ли? — разтревожи се Хенри. — Надявам се, че не е нищо сериозно?

— Жена ми смята, че не е — отговори Мортън и кимна на останалите около масата, докато сядаше. — Но тя не е лекарка.

— Е, при такова лошо време винаги се появяват някакви оплаквания, нали? — отбеляза Хенри. — Разбира се, забелязвате че имаме нов директор. Господин Крийви е закупил акции от по-дребни акционери на банката. Възлизат на десет процента от акциите и според сега действащия устав той автоматически става директор.

Това обяснение бе равнозначно на представяне, но Крийви не отвърна на хладното кимване с глава на Мортън. Този човек бе огромен, не толкова висок, колкото широк като шопар, обвит в мазнина. Яката му бе скрита от половин дузина брадички, а очите му бяха почти потънали зад тежките клепачи и гъстите вежди. Бе скръстил дебелите си като банани пръсти, а ръцете му лежаха върху изпъкналия корем.

Туловището на Крийви излизаше извън стола и на Мортън му се стори, че това е не просто огромно количество човешка плът, а в нея има нещо зловещо. Спомни си за една случка преди години, когато на пристанището от водата бе извлечен труп. Бе отвратително подпухнал от разложението. Дебелината на Крийви също като че ли бе причинена от нещо повече от изобилната храна.

Хенри Нюкоум порови из книжата си и започна с точките от дневния ред. Бе обикновено заседание, както в повечето случаи, но изказванията винаги отнемаха време. С изключение на Мортън и още един директор, а сега и на Крийви, директорите бяха избрани от събранията на дребните акционери. Като хора със сравнително скромни средства, включени в управлението на такъв голям и много доходен финансов институт, те бяха склонни да приказват много на заседанията.

Но Хенри караше събралите се да вървят по дневния ред и поглеждаше често часовника си, ако някой от директорите с изборни постове се разпростираше нашироко по даден въпрос. Мортън говореше малко и се съгласяваше с препоръките на Хенри по всяка точка от дневния ред. Двамата бяха добри приятели, а преди години Мортън дружеше и с бащата на Хенри — Джайлс Нюкоум, който също бе банков управител.

Заседанието излезе от рутинния коловоз, когато стигнаха до последната точка относно осем просрочени ипотеки. Хенри препоръча срокът на изплащане да бъде удължен, тъй като длъжниците са дългогодишни клиенти на банката и имат временни финансови затруднения.

— Не, всички ипотеки трябва да бъдат обявени за просрочени — заяви Крийви. Гласът му бе неестествено тънък и висок за огромното му тяло.

По въпроса започна обсъждане и това изуми Мортън, тъй като противоречеше на здравия търговски разум. После разбра, че Крийви е изплашил изборните директори, а това бе лесно — всички те изпитваха страхопочитание пред богатството. Но докато гледаше и слушаше, Мортън осъзна, че става дума и за нещо друго.

За повечето хора съществуваше известна граница на допустимото в отношението им с другите. Дори и у най-покварените имаше някаква искрица човечност, която ограничаваше злодеянията им. Поведението и очите на Крийви подсказваха, че у него тази искрица липсва. Очите му бяха широко отворени, бяха напълно безмилостни и показваха жестока, нечовешка злоба. Изборните директори бяха не само наплашени, но се и страхуваха от това, което големият грозен човек можеше да им стори.

Мортън започна да се ядосва и видя, че Хенри губи контрол над положението.

— Но това е абсурдно — рязко се изказа Мортън. — Защо обсъждаме въпроса дали сами да си навредим от желание да отмъстим на някого?

Хенри изглеждаше облекчен, когато се обърна към него:

— Бихте ли изяснили становището си по въпроса, сър Мортън?