Аарон Флетчър - Дългото завръщане

— Браво, приятелю! — крещеше радостно Джарбо. — Сега дълго време няма да има празни стомаси.

— Така е — съгласи се гордо Джереми. — Имах късмет с това кенгуру. — Но веднага си спомни за болните и радостта му помръкна. — Някои от хората обаче са толкова болни, че едва могат да ядат. Почти сигурно е, че мнозина ще умрат.

— Казах ти, че не трябва да се безпокоиш за това, Джереми — усмихна се Джарбо. — Повече хора щяха да умрат, ако не беше ги ваксинирал, а и сега вярвам, че малцина ще умрат. — Посочи пак убитото животно. — Ти наистина имаше късмет с това кенгуру. Това може да е знак, че всички наоколо ще имат късмет.

Джереми пресилено се усмихна, като силно се съмняваше в думите на Джарбо, макар много да му се искаше да излязат верни. Другият ловец изскубна дълги и здрави стръкове трева и завърза краката на кенгуруто, а Джарбо отсече с брадвичката си една фиданка. Тя се огъна под тежестта на животното, но им послужи като прът, който сложиха на раменете си, за да пренесат улова. Джереми последва мъжете към поляната.

Четирите незаразени жени и неколцина мъже, които се движеха, ги посрещнаха с радостни възгласи. Към тях се присъединиха още двама мъже, които бяха преболедували по-леко и вече правеха плахи крачки. Това окуражи Джереми, но само донякъде, защото болните бяха още десетки.

На следния ден се появиха признаци, че предсказанието на Джарбо за късмет може да се оправдае. Джереми удари с прашката си малко кенгуру и го замая достатъчно, за да може Джарбо да дотича и да го убие с копието си. Положението с храната се подобри още повече. Когато се върнаха на поляната, завариха една жена, която бе лежала досега, да се разхожда пред колибата.

Мнозина от най-тежко болните започнаха да се оправят през следващите дни. Най-напред се надигнаха старейшините, които сякаш си възвръщаха силите с волята и вярата си. Същото изглежда се отнасяше и за жените с малки деца, които черпеха енергия от решимостта да се грижат за децата си. И други болни започнаха да пристъпват полека. Дори останалите живи търговци се подобряваха.

Най-после Джереми се убеди, че племето бе сполетяно от изключителен късмет. Щяха да минат още месеци, докато някои от болните се възстановят напълно, а следите от болестта щяха да останат завинаги в белезите по не едно лице. Всички хора обаче се възстановяваха и никой нямаше да умре.

Оскъдният дивеч и растителна храна в околността създаваше все по-сериозни проблеми и всички получаваха съвсем скромни порции. В деня, когато и последните болни излязоха от колибите си, старейшините наредиха да се започнат приготовления за завръщане в селата. На разсъмване всички се събраха със скромния си багаж край кръга сред поляната.

Хората се загръщаха в дрехите си и трепереха от студените пориви на вятъра, който гонеше ниски, тъмни облаци от небето. Джереми и Джарбо, облекли кожусите си, не усещаха студа и очакваха спокойно старейшините да поведат групите от поляната. Петимата старейшини стояха прави и разговаряха до кръга бора, а след малко Джубурли извика Джарбо. Той поговори със старейшините, после извикаха и Джереми.

Тихите разговори замлъкнаха, когато един от старейшините заговори пред множеството.

— Той казва на хората — превеждаше Джарбо на момчето, — че твоето име в племето отсега нататък ще бъде Джинтурпи. То означава „спасител на племето“.

Разнесе се шумно одобрение, а петимата строги, възрастни мъже гледаха със задоволство и топлота към Джереми. После старейшините се приближиха към хората си и започнаха да ги разделят на пет групи. Като се сбогуваха шумно, групите се изтеглиха от поляната и поеха в различни посоки.

Щом се поотдалечиха, хората на Джубурли се разпръснаха в радиус от около един километър и, както обикновено, затърсиха дивеч и растителна храна. Но имаше една разлика, която Джереми забеляза с голямо задоволство. В кризисната ситуация Джарбо бе играл авторитетна роля в племето и сега отношението към него бе променено. Джубурли искаше Джарбо да върви редом с него, а Джереми ги следваше отблизо.

Мнозина бяха още слаби и се движеха бавно, но колкото се отдалечаваха от поляната, толкова по-изобилни ставаха дивечът и дивите плодове. Жените намериха подобни на картофите сладки корени мърнонг, а мъжете убиха с копия малко кенгуру. В сравнение с храната им през последните седмици, вечерята бе истинско угощение, а Джереми и Джарбо седяха заедно с цялата група около огъня.

На следния ден се настаниха отново в своето село. Когато животът потече нормално, дълбокото огорчение на Джарбо бе изчезнало. Хората от племето вече го приемаха като свой и се държаха с него както подобава на възрастта му, а това го изпълваше със задоволство. Промяната в настроението на приятеля му правеше Джереми неизказано щастлив.