Аарон Флетчър - Дългото завръщане

Джереми отново четеше на глас от учебниците си вечер, а Джарбо го слушаше с удоволствие, но в някои отношения се бе променил. Вече не споменаваше за тютюн, изглежда, че се бе отучил от пушенето, и се придържаше повече към традициите на своите прадеди. Манерката му, канчето и алуминиевата чиния привличаха много погледи и той ги замени за копия, наметка от кожа на опосум и други обичайни принадлежности в племето.

Последната и най-съществена промяна настъпи една сутрин, когато Джереми се събуди и забеляза, че Джарбо и багажът му са изчезнали. Момчето се облече, сложи шапката и кожуха си и излезе от колибата. Хората се бяха събрали около огнището и сивата предутринна светлина, жените подклаждаха огъня и притопляха яденето, но Джарбо не се виждаше. Джубурли и още един мъж се поотместиха, за да направят място за Джереми край огъня, но той поклати глава.

— Джибурдарли? — попита момчето, произнасяйки аборигенското име на Джарбо и с жестове изрази учудването си, че го няма.

— Нимбунджа — отвърна Джубурли и всички посочиха на север.

Тази дума на аборигенския език означаваше червен ястреб. Джереми помисли няколко мига и разбра какво искат да му кажат. Приготви се да тръгне, но една от жените го повика и му подаде парче притоплено месо от опосум. Джереми кимна с благодарност и изяде месото, докато се отдалечаваше от селото в северна посока.

След няколко часа стигна до хълма, където според Джарбо един червен ястреб му е вдъхнал живот с песента си от Времето на мечтанията. Но Джарбо не бе на равното място под хълма, което му бе посочил, а до няколко големи камъка по средата на възвишението. Бе облечен в дреха от кожа на опосум, сгъваше пастирските си дрехи и ги прибираше в каменна ниша между скалите заедно с багажа си. Джереми се изкачи по хълма до него.

Джарбо му се усмихна и мушна ботушите и пастирската си шапка в нишата.

— Няма вече да използвам тези неща — каза му той. — Но няма защо да се изхвърлят, нали? В случай, че потрябват някога, тук ще бъдат най-добре запазени. При тукашния климат няма да се скапят, ако са на открито място.

— Така е — съгласи се Джереми. — Искаш ли да ти помогна?

— Не, предпочитам да го направя сам, приятелю. Благодаря ти за готовността, но искам да свърша всичко сам.

Джереми разбираше приятеля си, отиде от другата страна на хълма и се настани удобно под едно дърво. Загърна се в кожуха си, защото студеният вятър полюшваше храстите по хълма, и загледа Джарбо. Като прибра всичките си принадлежности в нишата, той се спусна в подножието на хълма, където земята бе още мокра от дъждовете през последните дни. Натрупа кал върху парче кора и я отнесе горе.

Джарбо намери камъни, с които да се запуши отвора на нишата, и ги залепи с кал. След това покри цялата ниша с дебел слой кал, за да се изолира напълно. Когато калта засъхна, бе трудно да се открие нишата, тъй като камъкът и пръстта имаха почти еднакъв цвят. Джарбо взе копието си и слезе в подножието на хълма.

Загърнат в дрехата си, седна до своето равно място и се загледа в него. Нещо трепна на хълма и Джереми вдигна очи нагоре. На едно дърво бе кацнал червен ястреб. Момчето си помисли, че птицата може би е кацнала нависоко и се оглежда за храна. Но не бе нужно голямо въображение, за да си представиш, че ястребът гледа Джарбо.

Джереми седеше и чакаше без да смущава приятеля си. Знаеше, че физически той бе направил истинското си завръщане преди седмици, но с ума и сърцето си се завръщаше едва в този миг. Тази сутрин бе сутринта на истинското му завръщане, Джарбо бе намерил отново собственото си място в света.

Джереми се загледа в дивите простори и се замисли за своето заветно място, там, където сърцето щеше да му подскаже, че той истински принадлежи. Щеше да е някъде в Пустошта, в безбрежната земя, която обичаше, но повече от това не знаеше. След време и той щеше да започне своето истинско завръщане, за да намери заветното си място. Но докато стане зрял мъж, трябваше да минат още години. Засега бе в Пустошта и бе доволен, че е със своя приятел. Можеше да почака.

— Минаха вече единайсет години, откакто за последен път получихме вести за Джереми — размишляваше унесено Александра Керик и гледаше към бебето в скута си. — Но аз често мисля за него и се чудя какво ли му се е случило.

— И аз, мамо — отвърна Мортън унило. — Едно от нещата, за които най-много се упреквам, е това, че бях толкова груб и жесток към момчето.