Аарон Флетчър - Дългото завръщане

Прохладен ветрец полюшваше листата на дърветата, край фенера кръжаха мушици. За Александра този приятен вечерен час се помрачаваше само от тъгата за Джереми, която не я напускаше. След малко от аборигенското село край потока долетяха протяжните звуци на бамбукови свирки. Към техните ту по-ниски, ту по-високи тонове се прибавиха ритмичните удари с палки и мелодията на странен напев.

— За какво е това празненство, Шийла? — заинтересува се Александра.

Високата мургава Шийла послуша напева, после се засмя.

— Много шум за нищо. Пеят за игрите, които си устройват понякога.

— Игри ли? — учуди се Александра.

— Да, от време на време се състезават кой може да хвърли копие или нещо друго най-далеч — обясни Шийла. — В песента им се казва, че колкото по-далече достигне бумерангът, толкова по-сигурно е, че ще се върне. В техните игри, за да се зачита, бумерангът трябва да се върне.

Александра се замисли дали песента нямаше по-дълбок смисъл от това буквално обяснение. В някои случаи тя бе оставала с впечатление, че аборигените узнават известни неща по тайнствен начин. Знаеха за отдалечени във времето и пространството събития, макар да нямаше логично обяснение откъде биха могли да научат за тях.

Дали този напев не бе някакво послание към нея, питаше се Александра. И ако бе така, колко ли дълго трябваше да чака за завръщането на любимия й внук?

Пот се стичаше по лицето на Джереми, който бе седнал на един камък под ослепителното слънце и наблюдаваше как Джарбо се мъчи да разговаря с най-стария от няколкото аборигени. Джарбо си служеше с комбинация от думи и жестове, както бе правил и при срещите им с други аборигени. Изглеждаше, че двамата разговарящи донякъде се разбират.

Наоколо стояха още двайсетина аборигени на различна възраст — от стари мъже и жени до малки деца, чиито руси коси ярко контрастираха с тъмната им кожа. Отначало се бяха появили само четирима — двойка с децата си. После останалите очевидно бяха разбрали по някакъв начин, че става нещо необикновено, и се бяха събрали.

Изникнаха като по магически начин в огромната, осеяна с камъни равнина, насечена от дерета и почти без растителност. Най-напред глави, а после и хора се появиха тук и там, после се събраха край тях. Бяха голи, само с малки препаски около бедрата си, носеха оръжия, изплетени от трева торби и други дреболии. Вниманието им бе раздвоено между Джереми и опитите на Джарбо да разговаря със стареца, но най-вече се взираха в очите на Джереми.

Никой не сядаше, стояха прави по странен начин. Мъжете се облягаха на копията си, а останалите — на тояги. Стояха на един крак, а другия държаха свит зад коляното. Джереми забеляза, че ужасната жега не ги безпокои. Самият той се чувстваше като в пещ, защото скалистата земя отразяваше към него изгарящите лъчи на слънцето.

Джарбо успя да предаде онова, което искаше да каже и вдигна багажа си, за да си тръгнат, а старецът заговори на останалите аборигени. Джереми се изправи и взе багажа си. Двамата спътници поеха на запад, като от време на време се обръщаха да помахат на хората, които вече бяха почнали да се пръскат из равнината. Джарбо си бе направил копие от стеблото на тревното дърво, бе изострил върха му и го бе закалил над огъня. Използваше го като бастун по пътеката между дълбоки дерета в безплодната, напукана земя.

— Казах му къде отиваме — обясни Джарбо. — Пресичаме тяхната територия и учтивостта го изисква.

— Територията им сега е страшно гореща — забеляза Джереми.

— Още по-гореща е за тебе, защото бе седнал. Ако беше легнал, щеше да ти е съвсем горещо. Когато земята и камъните са напечени, трябва да ги докосваш колкото е възможно по-малко, приятелю.

Джереми помисли и кимна.

— Значи затова тези хора стоят на един крак. Научих още нещо.

— Така е — съгласи се Джарбо и се засмя. — Но ако се опиташ да стоиш на един крак с ботуши, ще ти е по-трудно, отколкото ако си бос. По-добре е сега да потърсим храна и дърва за огъня.

Джереми извади прашката си и зави наляво, Джарбо тръгна надясно. Като се раздалечиха на стотина метра, продължиха да вървят на запад и да оглеждат деретата и зад камъните. От самото начало на пътешествието си бяха вървели с умерена скорост, крайната им цел бе тъй далечна, че да бързат бе безсмислено. Но през последните седмици вървяха още по-бавно, защото пътем си търсеха храна.

Деретата се бяха образували от поройни дъждове, идвали откъм южното крайбрежие през големи интервали от време. Между камъните и деретата Джереми намираше донесени от пороите късове дърво и изсъхнали, побелели от слънцето клони, леки като корк. Момчето събираше дърва, като се спускаше в деретата и следеше дали не се движи някакво животно.