Аарон Флетчър - Дългото завръщане

Като пресякоха планините, навлязоха в по-сурова и неприветлива област поради по-редките валежи. Тя се простираше към средата на континента. Еднообразният пейзаж се състоеше от ниски, скалисти хълмове и безплодни плата, по които бяха пръснати храсти и неизменните евкалипти. Потоците и повечето от езерцата бяха пресъхнали от изгарящата жега в края на лятото и покрити с напукана суха кал, листата бяха увехнали.

Но тук-там имаше езерца, заобиколени от каучукови дървета, в които бе останала по няколко пръста вода, а имаше и „бутилкови дървета“, изпод чиято кора също можеше да се изцеди вода. Срещаха се много диви животни — скално дребно кенгуру по хълмовете и червено кенгуру в храсталаците из долините, както и всякакви дребни бозайници. Намираха се разнообразни ядивни растения, а Джереми откри и медени мравки в тунелите им, прокопани под шубраците. На гърбовете си тези мравки носеха торбички, големи колкото гроздови зърна, пълни със сладък нектар.

Областта бе слабо населена и двамата спътници рядко срещаха аборигени. Но цивилизацията бе достигнала и дълбоко в този пущинак, защото оръжията на аборигените имаха стоманени върхове, местните жители си доставяха и други дребни предмети чрез търговия с крайбрежните градове на юг. В едно отношение градовете липсваха на Джарбо — тютюнът му бе на привършване и той все по пестеливо пълнеше лулата си вечер.

Времето захладня. Беше краят на февруари и лятото преминаваше в есен. Ранните утрини и вечерите станаха по-студени, небето се замъгли, което предвещаваше дълго очаквания дъжд. Джарбо вярваше, че земята на племето Аранда е много близо и се ядосваше на себе си, защото не бе сигурен къде точно започва тя. Но Джереми си обясняваше неговата неувереност, защото докато се движеха на запад, пейзажът оставаше един и същ ден след ден.

Краят на пътешествието им дойде един следобед за изненада на Джереми. Джарбо видя неколцина аборигени в храсталака и тръгна към тях. Срещата не се различаваше от досегашните им срещи с местни жители. От гъсталака изскочиха и други хора, които се събраха около тях, но Джереми забеляза, че Джарбо разговаря гладко с най-възрастния.

— Това са моите хора, приятелю! — щастлив съобщи новината Джарбо. — Те са от племето Аранда.

Джереми възторжено възкликна, споделяйки радостта на спътника си, че е намерил своето племе. Джарбо продължи да разговаря с водача на групата, а момчето видя, че реакцията на двадесетината аборигени бе подобна на отношението на хората от други племена, които бяха срещали. Най-голямо любопитство проявяваха към очите на Джереми и говореха тихо помежду си. Не показваха особено задоволство, че човек от тяхното племе се е завърнал след дълго отсъствие.

Подобно бе отношението и на водача им, слаб, мускулест мъж на възрастта на Джарбо. Като размени няколко думи с Джарбо, той повика двама от мъжете, каза им нещо и те бързо се отдалечиха — единият на север, а другият в обратната посока. Останалата част от групата тръгна на запад, предвождана от водача и Джарбо, които продължаваха да разговарят. Джереми ги следваше. Момчето разбираше, че говорят главно за него, защото водачът от време на време го поглеждаше с неразгадаемо изражение на лицето.

След един час стигнаха до село с колиби от дървесна кора край малко езерце, в което бе останало плитко вирче вода. Аборигените бяха донесли големи гущери гоана и дребни диви животни, както и събраните през деня ядивни растения. Жените разпалваха огньове пред колибите, за да сготвят храната, а Джарбо продължаваше да разговаря с водача. Джереми не знаеше какво да прави и седна встрани до багажа си.

След известно време Джарбо дойде при него, но изглеждаше разочарован от приема на своите, макар да не каза нищо по въпроса.

— Името му е Джубурли — посочи Джарбо към водача. — Двамата мъже, които тръгнаха в различни посоки, са вестоносци, които ще извикат племето да се събере около кръга бора. Джубурли е един от старейшините, иска и другите старейшини да знаят, че сме дошли. Ще тръгнем към свещения кръг утре, а ще стигнем там на следния ден.

— Добре, Джарбо. Хората май не се радват много, че си се завърнал.

Джарбо огледа замислено насъбралите се и поклати глава.

— Не ме посрещнаха, както очаквах, но може би съм очаквал твърде много. Сигурно съм познавал Джубурли, преди да напусна, защото сме почти връстници, но не си го спомням. Нито пък той ме помни.

— Това може да не е твоето племе — допусна Джереми, спомняйки си, че Джарбо бе говорил за няколко племена Аранда. — Може затова да не се помните.