Аарон Флетчър - Дългото завръщане

Няколко минути по-късно Джубурли се показа и повика с пръст Джарбо. Когато и той се отдалечи по пътеката, вниманието на хората около кръга се насочи към Джереми. Гледаха го втренчено и го одумваха, а Джереми чакаше все по-притеснен. Забеляза, че някои от тях държат бамбукови свирки и ударни палки, което показваше, че са се приготвили за увеселение, както бе очаквал Джарбо.

Но никакво увеселение не започна, защото събранието на племето внезапно бе прекъснато. Старейшините следвани от Джарбо, се върнаха и заговориха на хората. Шепот на разочарование плъзна наоколо, аборигените взеха да прибират принадлежностите си, за да се разотидат. Джарбо пресече поляната, свъсен като градоносен облак. Без да продума грабна сърдито багажа си и пое след групата на Джубурли. Джереми също побърза да прибере вещите си и последва Джарбо.

На стотина метра от поляната Джереми не се стърпя и попита дали старейшините са се съгласили той да остане.

— Да, казаха, че и аз мога да остана — промърмори Джарбо с горчивина.

— И ти? — без да мисли възкликна момчето. — Че нали ти си член на това племе и за твоето оставане не може да става и дума!

Джарбо не отговори, а Джереми съжали за думите си. Разбра, че именно по тази причина Джарбо бе така оскърбен и тъжен. Продължиха да вървят след групата в мълчание. След известно време аборигените се разпръснаха и забавиха ход, за да ловуват и да събират храна. Джереми извади прашката си и се заоглежда за дребни животни. Той и Джарбо пак бяха оставени сами.

Постепенно се заоблачи, денят стана мрачен като настроението на Джарбо. Той проговори само веднъж през целия следобед, сякаш говореше на себе си:

— Забравил съм много думи и как се вършат много неща. Винаги съм искал да се върна, но го отлагах прекалено дълго и много работи съм забравил.

Джереми не намираше подходящ отговор, а и Джарбо не каза вече нищо. Късно следобед заваля лек дъжд. Групата се събра, за да лагерува през нощта, хората се радваха на скъпоценната влага. Но за Джереми, който седеше с другаря си встрани, времето бе неприятно студено и влажно. Всеки ден от пътешествието им бе изпълнен с радост и вълнение, но краят му донесе горчиво разочарование.

Джереми и Джарбо си построиха колиба от дървесна кора в селото и се включиха във всекидневните дейности на групата. Всяка сутрин поне няколко души излизаха на лов и да събират растителна храна. Когато се връщаха с убито кенгуру или голям брой дребни животни, ден-два всички оставаха в колибите си, изработваха оръжия и дрехи или се занимаваха с друга домакинска работа. Джереми и Джарбо ходеха на лов всеки ден и осигуряваха най-малко своя дял от храната.

Макар че не разбираше езика им, Джереми бързо започна да научава много неща за живота на аборигените. В групата съществуваше определена йерархия, в която по-възрастните и по-опитните ловци идваха непосредствено след Джубурли. Водачът и останалите се отнасяха към Джарбо почти както и към младежите, защото той се нуждаеше от помощ, за да направи копие или друго оръжие.

Това ядосваше Джарбо, правеше го мълчалив и начумерен. Но както бе споменал още в деня, когато се върнаха от поляната със свещения кръг, той смяташе, че сам си е виновен. Беше огорчен, но не изпитваше неприязън към никого, и най-малко към Джубурли. Хранеше голямо уважение към водача и почти обожаваше някои от другите старейшини. Ала сега, когато седяха вечер край огъня, Джереми си четеше наум, защото Джарбо се измъчваше от угризения на съвестта и не се интересуваше от книгите.

Всъщност почти нищо не го интересуваше. Дните минаваха, а той се чувстваше все тъй нещастен. Веднъж, когато бяха излезли с Джереми на лов, Джарбо спря на равно място до един хълм и се загледа в земята.

— Ето го — изрече тихо.

Джереми погледна надолу, но не видя нищо, освен камъни и плевели.

— Ето какво? — попита момчето.

— Мястото, на което съм оживял — отвърна Джарбо равнодушно. — Помня го, защото като дете майка ми често ме водеше тук. Една песенна пътека се спуща от този хълм и точно на това място във Времето на мечтания един от първосъздателите с песента си е извикал на живот червения ястреб, чийто дух е вдъхнал живот на мене.

Момчето погледна още веднъж към земята, но не видя нищо, с което тъкмо това място да се отличава от околността, а и Джарбо изглеждаше безразличен. Продължаваше да е в лошо настроение и с нищо не показваше, че неговото истинско завръщане му е донесло някакво удовлетворение. Подмина мястото, към което се бе стремил тъй дълго, последван от Джереми, и двамата продължиха да ловуват.