Аарон Флетчър - Дългото завръщане

Цял час не забеляза нищо. В напечената от слънцето равнина почти нямаше живот, дори птица не прелиташе по небето. Цареше пълна тишина, зловещо, сякаш несмущавано от векове мълчание. В това потискащо спокойствие дишането и стъпките на момчето отекваха силно в ушите му.

Равнината стана леко наклонена, снишаваше се бавно на разстояние от много километри. Поради това и деретата бяха наклонени на запад и постепенно станаха по-плитки и по-широки. Няколко часа след пладне Джарбо извика и издигна високо петдесет-шейсет сантиметров гущер гоана, който бе убил с копието си. Щеше да им стигне за този ден, а да убиват и други животни, значеше да вземат от природата повече, отколкото им е нужно. Джереми прибра прашката си и продължи да събира дърва из деретата.

В късния следобед момчето се присъедини към Джарбо. Деретата изчезнаха. Бяха попаднали в дъното на древно езеро. Бе огромно и покрито с плосък, равен нанос, отмиван от безброй дерета в течение на няколко ери. Вейките сред шумата, пръсната по наноса, бяха кафяви и сухи в очакване на нов дъжд, който ще ги събуди и ще извика нов буен живот. Джереми и Джарбо тръгнаха по дъното на пресъхналото езеро, върху което единствените следи бяха техните стъпки и леките браздички, оставени от вятъра.

Спряха сред плоското дъно малко преди залез и си направиха лагер за през нощта. Джарбо също бе събрал наръч дърва. Джереми накладе огън с кремъка и щракалото си, докато спътникът му почисти и одра гущера. Заговориха за аборигените, които бяха срещнали през деня. Джарбо изрази мнението си, че навярно това са единствените хора в тази пустинна област.

— Тази земя не може да изхранва много хора — добави той. — Жените тук раждат толкова деца, колкото земята може да изхрани.

— От това, което казваш, разбирам, че земята на племето Аранда е много по-добра.

— Да, много по-добра — потвърди Джарбо и сложи гущера да се пече на огъня. — Има добри и лоши години в зависимост от валежите, но винаги е по-добре, отколкото е тук. В моята част от племето има около сто души… поне толкова бяха, когато напуснах.

Джарбо продължи да говори за своето племе, а Джереми го слушаше с жив интерес. Колкото повече наближаваха до земята на Аранда, толкова по-често тя бе предмет на разговорите им. Откакто се бяха разделили с цивилизацията, всеки нов ден носеше нова радост за момчето.

Да живеят с това, което могат да намерят в природата, изпълваше Джереми с чувството, че е напълно независим и че се слива с Пустошта. Гледките и звуците бяха добили по-богат и по-дълбок смисъл за него, бяха изострили съзнанието му за околната среда. Чувстваше се част от земята, сливаше се с живота на растенията и животните, а не само ги наблюдаваше.

Джарбо преобърна гущера, за да се опече и от другата страна, после отряза по едно парче за себе си и за момчето. Преди седмици, когато минаваха през земи, богати на растителност и животни, бяха събрали много диви червени плодове. Взеха си по една шепа червени зрънца и ги изядоха. Джереми отдавна бе преодолял смущението си от каквато и да е храна и ядеше всичко с голям апетит. Гущерът му се стори много вкусен.

Последните лъчи на залеза изгаснаха, докато вечеряха. Дори преди да се стъмни, линията на хоризонта от всички страни изглеждаше безкрайно далечна. Когато падна нощта и плоските наносни простори започваха от светлия кръг около огъня, Джереми бе завладян от чувството, че го заобикалят пространства от невъобразима величина. Това усещане се подсилваше от огромния небесен купол, където милиони звезди трептяха с ослепителна яркост в чистия въздух на пустинята.

Като се нахраниха, Джереми отпи малко вода от шишето си, както направи и Джарбо. Загърнаха раменете си с одеялата и стъкнаха огъня, защото в пустинята температурата спада рязко с настъпването на нощта. Джарбо запали лулата си, а момчето извади своите учебници. Спря се върху любимата книга на Джарбо, географията, и му чете на глас, докато стана време за сън.

Както бе характерно за равнините, на другия ден зората се пукна бързо. В един миг бе още мрак, а в следващия светлината изведнъж заля земята и слънцето се показа на хоризонта. Спътниците доядоха останалото гущерско месо, хапнаха от червените диви плодове, пиха по глътка вода и тръгнаха на път.

В сякаш безконечния простор около тях хоризонтът пред очите им постоянно се снишаваше. Зад наносната равнина отново се появиха дерета и едно сухо речно корито, което събираше по време на дъжд прелялата от деретата вода. Когато слънцето се издигна и температурата се покачи, вече нищо не се движеше, освен напечения въздух.