Аарон Флетчър - Дългото завръщане

Елизабет и Шийла Гарити, които седяха на конете си до Александра, също всяваха страх. Носеха пастирски дрехи и широкополи шапки, пастирските камшици сякаш бяха сраснали за десните им ръце. Елизабет управляваше фермата Уаямба с желязна воля, видът й бе студен и заповеднически. Беше слаба и висока, но изглеждаше дребна до Шийла, чийто ръст бе почти като на Джонатан. Този ръст и англосаксонските черти на лицето си Шийла бе наследила от баща си, Патрик Гарити, а черната коса и гладката матова кожа — от майка си, която бе аборигенка. Тя и Елизабет гледаха Лъкин мълчаливо и заплашително.

Като собственици на фермите Уаямба и Тибубъра, посетителите бяха обкръжени с авторитетния ореол на имената Керик и Гарити, който Лъкин бе осквернил. Пастирите, застанали зад гърба му, се хилеха злорадо на огорчението му и Лъкин отново се намръщи. С един поглед през рамо ги накара да млъкнат и пак се обърна към Александра.

— Не исках да ви обидя, госпожо. Пистолетът ми бе от най-добрите, револвер. Струваше ми осемдесет гвинеи, а момчето ми го отмъкна.

— Да, вече няколко пъти повтаряш това — отвърна Александра. — Ако ни бе уведомил в Тибубъра навреме, щях да поема загубата ти. Но аз трябваше да чуя за станалото от един скитник, който го научил от други, така че нямам нищо общо с твоята загуба. С какъв човек бе момчето, което смяташ за моя внук?

Лъкин отклони погледа си, мускулите край челюстите му затрепериха в желанието му да овладее гнева и гласа си.

— Човекът бе абориген — изръмжа той. — Едър човек, около шейсетгодишен, но още подвижен. Каза, че името му е Чарли Джарвис, или нещо подобно.

— Джарбо Чарли?

— Да, така се казва — смотолеви Лъкин и пастирите зад него кимнаха в съгласие.

Александра погледна Джонатан. Несъмнено бе, че момчето е било Джереми. Тя се обърна пак към Лъкин.

— Имате ли някаква представа накъде са тръгнали от тук?

— Да, към Менайнди. Том Едуардс пазеше момчето и аборигенът го е отвел пред себе си до главния път. Накарал Едуардс да събуе ботушите си, за да се върне тук по-бавно, а ботушите намерихме по пътя на изток.

— Бих искала да говоря с този Том Едуардс.

— Няма го, защото го уволних. След това, което е позволил да стане, му казах да си свие багажа и да се разкара от тази ферма.

Александра продължи да разпитва Лъкин и да слуша киселите му отговори, като прикриваше дълбокото си разочарование. Логиката й бе подсказала, че от разпознаването на Джереми във фермата Бърангонг ще има малка полза, но въпреки това надеждата й се бе възродила.

Сега тази надежда угасваше. Бе изминало твърде дълго време и по всичко личеше, че Джереми отново е неуловим. Дребен номер бе заблудил Лъкин, че Джереми и Джарбо Чарли са поели на изток, но тя бе убедена, че са тръгнали на запад.

Като реши, че няма какво повече да научи от Лъкин, Александра приключи с разговора.

— Както ти казах, ако ме беше уведомил навреме, щях да заплатя стойността на пистолета ти. Но ти не го направи, затова само ще ти благодаря за информацията, но не и за държанието ти, и ще ти кажа сбогом.

Лъкин се намръщи и се готвеше да се оттегли, но Елизабет го спря.

— Докато яздехме през скапаната ви ферма, видях стадо, което ми се стори заразено от краста. Мятай се на коня си и иди да провериш. Ако крастата плъзне по стадата в южните ми кошари, ще подпаля тая ферма и ще я превърна в голяма купчина пепел. Разбра ли ме?

Лъкин почервеня от гняв, но в очите му блесна и страх. Пастирите зад него престанаха да се забавляват и погледнаха уплашени към Елизабет и Шийла.

— Да, ще проверя — измънка Лъкин с треперлив глас.

Елизабет и Шийла обърнаха конете си. Александра и синът й ги последваха, заедно с двата товарни коня, които Джонатан водеше. Не само разочарованието й, но и жалкото състояние на тези кошари потискаше Александра. Тя всъщност това и бе очаквала, защото фермите винаги западат, когато за тях се грижи платен управител, а не собственик. Но това, което виждаше, накърняваше чувството й за ред и уважението й към всяка ферма. Състоянието на тези кошари и постройки засилваше отчаянието и тъгата й за Джереми.

Когато Бърангонг остана зад тях, поеха по едва различима пътека на север през скалистите хълмове, напечени от изгарящата топлина на лятното слънце. Конете се движеха бързо, копитата им отекваха по завоите и по каменистата пътека. Александра бе добра ездачка още от дете, но сега трябваше да се съсредоточи, за да не изостава от Елизабет и Шийла. Двете жени яздеха, сякаш се бяха сраснали с конете си, бързата им езда отразяваше характера им.