Аарон Флетчър - Дългото завръщане

На другия ден торбата на Джереми бе много натежала от пистолета и дажбите, но той почти не забелязваше допълнителната тежест. През последните месеци мускулите му бяха заякнали и с лекота носеше тежки товари, без да изостава от Джарбо още преди да ги нападне глиганът. А освен това Джереми бързо растеше, ботушите вече му бяха удобни само с един чифт чорапи.

След като подминаха отклонението за други кошари, главният път стана по-тесен, макар още да имаше коловози от каруците, които превозваха вълна и провизии. Но на следния ден забелязаха и друго нещо, което свидетелстваше, че са навлезли в много отдалечен район. Над пътя Джереми видя овце с много дълго руно, защото не бяха стригани. Бе срещал такива овце и преди — очевидно отлъчили се от стадото си, но никога не бе виждал толкова много наведнъж.

— Може да са двайсет и дори повече — прецени Джереми. — Носят толкова много вълна на гърбовете си, че собствениците на някоя близка ферма ще имат сметка, ако ги приберат.

— Да, ако собствениците на фермите или пастирите им могат да ги намерят — отвърна Джарбо. — Не всеки има твоето остро око. Освен това ти знаеш къде обичат да ходят животните. Много пастири се занимават цял живот с овце, а не се научават.

— А пък собствениците на ферми може да смятат, че е загуба на време да търсят такива овце — допусна момчето. — Сигурно кучетата динго убиват повечето от тях.

Джарбо потвърди, че е така, добави, че само овен или много голяма овца могат да се борят с динго, затова тези самотни стада не се размножават бързо. Заговориха за други домашни животни, които побягват и подивяват. Подивелите коне и говеда най-добре оцелявали в пущинака, разказваше Джарбо. Те лесно опазвали малките си от кучетата динго и можели да живеят в безплодни земи, където не е изгодно да се създават ферми.

Вечерта, като си направиха лагер до едно езерце, Джереми забеляза край водата следи от копита, които приличаха на кравешки. Не бе сигурен дали са от подивял добитък, защото бяха смесени със следите от воловете, които теглеха каруците. Но на другата сутрин, малко след като бяха тръгнали, видя пет-шест диви говеда, които пасяха високата трева спинифекс в една долина на около километър от пътя.

През следващите дни видяха и други потомци на избягали домашни животни, а и дивечът стана по-изобилен. Не минаваше и час без да видят подскачащо в гъсталака кенгуру, или препускаща птица ему, подплашена от приближаването им. Хълмовете се бяха отдръпнали в далечината и земята стана по-открита, а с настъпването на лятото — и по-гола. Езерца се срещаха по-рядко, затова сред растителността около тях се срещаха много дребни животни и птици, които идваха да пият вода и да гнездят по залез.

В един летен ден Джереми и Джарбо дойдоха до края на пътя. На запад се простираха само ливади и храсталак.

— Сега навлизаме в най-далечните земи, приятелю — засмя се Джарбо. — Няма да има вече ферми, от които да вземаме дажби, и ще трябва да се задоволяваме с храната на пустошта.

— Да, но чак след една-две седмици — уточни Джереми. — Благодарение на Уилбър Лъкин имаме още доста провизии, макар че сигурно му се иска да се задавим с неговите дажби.

Джарбо се съгласи усмихнат. Пътят остана зад гърбовете им и навлязоха в ливадата. Като тръгнаха през пущинака, където нямаше и следа от човешки крак, Джереми почувства, че са прекрачили една невидима преграда, зад която малцина се осмеляват да тръгнат. Другите хора следваха отъпканите пътеки — в буквален и в преносен смисъл — а Джереми сега наистина поемаше към неизвестното.

Джереми прие този факт с нетърпение да узнае какво го очаква занапред. Обичаше Пустошта и бе сигурен, че когато и той започне истинското си завръщане, ще намери сред огромните простори онова единствено място, на което принадлежеше.

Управителят на ферма Бърангонг още кипеше от гняв, когато Александра Керик дойде да говори с него. Гневът надделя над разума му и той си позволи да отговори със сарказъм на един от въпросите й, на което мигновено и строго реагира синът й:

— Говори прилично, Лъкин! — крясна Джонатан. — Ако произнесеш още една дума с такъв тон, ще сляза от коня и ще запуша устата ти с юмрук.

Смръщеното лице на управителя се удължи и зачервените му от гняв бузи побледняха от страх като разбра грешката си. Джонатан имаше мускулестата структура и красивото мъжествено лице на баща си, бе висок повече от един и осемдесет и тежеше над сто килограма. Присъствието му бе респектиращо, а неодобрението му въздействаше с почти физическа сила.