Аарон Флетчър - Дългото завръщане

Джарбо винаги проявяваше интерес към четивата по история, но най-много обичаше географията. Приятно му бе да слуша описанията на далечни места и Джереми му ги беше прочел по няколко пъти. Сега отвори учебника там, където бяха спрели последния път, и зачете.

Като изпуши лулата си, Джарбо го прекъсна.

— За тази вечер стига. По-добре е да си легнеш и да поспиш.

— Ти няма да заспиш, Джарбо, и нямам нищо против да ти чета още.

— Не, ще спя така, седнал, приятелю. А ти си лягай.

Джереми се поколеба, защото бе сигурен, че от силните болки спътникът му няма да може да заспи, но постъпи както той искаше. Прибра учебниците, постла си одеялото и легна край огъня. Известно време не го хващаше сън, чуваше как кучетата динго се хранят с трупа на глигана и пред очите му отново се явяваше звярът, който бе нападнал Джарбо. После заспа.

Джарбо помръдна, неволно изохка от болка призори и събуди Джереми. Той се надигна, потрепери от ранния утринен студ и разбута въглените в огнището.

— Как ти е кракът? — попита момчето.

— Чувствам, че е на мястото си — отвърна сухо Джарбо.

Джереми се усмихна и сложи дърва върху горещите въглени. Взе канчетата и тръгна към езерото. Глиганът бе неузнаваем, трупът му бе разръфан, вътрешностите му бяха разпръснати наоколо. Птици се спускаха над трупа в сумрака и вземаха своя дял от гощавката.

Закусиха с чай и останалото от вечерта ядене, после Джереми отиде да измие съдовете. Когато се върна при огъня, Джарбо стоеше изправен и се подпираше на дървото, до което бе спал. Посочи една разклонена издънка и поиска Джереми да я отреже, за да му направи патерица.

— Ти не можеш да вървиш, Джарбо — възпротиви се момчето.

— Да, мога и трябва. Ако раненият лежи, два пъти по-бавно ще оздравее. Направи ми патерица, приятел.

Джереми неохотно извади брадвичката си от торбата, отиде до издънката и я отсече. Окастри малките клончета и подравни долния й край, за да е удобна за Джарбо. Момчето събра багажа, като нарами и двете торби, но Джарбо настояваше да носи багажа си сам. Подпря се на патерицата и се отправиха към пътеката.

Вървяха толкова бавно, че като се обърна назад след един час, Джереми още виждаше къде са лагерували. Лицето на Джарбо бе сивкаво и изкривено от болка. Движеше десния си крак вдървено и с всяко придвижване, с всяка изстрадана стъпка изминаваше само няколко сантиметра. Пролетният септемврийски ден стана топъл за кожусите им, затова спряха, навиха ги и ги преметнаха с въжета на гърбовете си, преди да продължат по пътеката.

Денят бе различен от предишните не само поради бавния им ход, но и защото се движеха в мълчание, вместо да разговарят оживено. По обед, когато спряха, за да си почине Джарбо, той вдигна крачолите си и огледа раните. Нито една не кървеше. Десният му прасец бе силно подут, но тръните не бяха помръднали. След кратка почивка поеха отново.

В края на деня, когато спряха на лагер до един мочурлив извор, бяха изминали едва десетина километра. А на следния ден Джарбо бе по-слаб и изпитваше по-остра болка, дори с мъка се вдигна на крака. Но той понасяше страданието си, довлече се на патерица по пътеката и бавно тръгна по нея.

На третия ден болката му бе по-поносима. Сега главната му грижа бе да не стане инфекция, която можеше да е по-опасна от самите рани. След няколко дни обаче отокът на прасеца му спадна и нямаше признаци за инфекция. Тръните изсъхнаха и Джарбо обясни, че след време, когато раната заздравее достатъчно, те сами ще изпаднат.

Постепенно започнаха да се придвижват по-бързо, Джарбо натоварваше болния крак все повече и по-малко разчиташе на патерицата. С всеки нов ден изминаваха по-голямо разстояние и отново започнаха да разговарят по пътя. Веднъж разговорът ги наведе към въпроса за крайната точка на завръщането на Джарбо. Джереми винаги бе смятал, че отиват до някаква голяма област на запад, но сега разбра, че са се запътили към определено малко място.

— Толкова е малко, че можеш да стъпиш на него — каза Джарбо. — Наистина е малко.

— А защо това малко място има особено голямо значение за тебе?

— То се намира на една песенна пътека, това е мястото, където съм оживял. Първия път, когато съм помръднал в корема на майка си, тя е минавала по това място. Както ти разказах, старейшините познават всички песенни пътеки. Един от тях погледнал мястото и казал на майка ми, че във Времето на мечтания някой от първосъздателите точно на това място е извикал с песента си на живот червения ястреб. Значи духът на червения ястреб е вдъхнал живот на мене. Затова аз никога не мога да убия червен ястреб.