Аарон Флетчър - Дългото завръщане

За Джереми пейзажът изглеждаше приятен, небето продължаваше да се прояснява и слабото зимно слънце огряваше цялата околност. Момчето и Джарбо говореха и се смееха на злополучните си гонители от Броукън Хил, на комичната гледка, когато всички бяха паднали във водата. Джереми бе доволен, че най-голямата опасност да бъдат разпознати, вече е минала и Джарбо се съгласи с него, макар и да добави, че все още трябва да бъдат внимателни.

В късния следобед се изкачиха на един по-висок от другите хълмове. Гледката, която се разкриваше от върха му, сякаш бе безкраен простор от баири и долини. Джереми знаеше, че когато достигнат и до най-отдалеченото място, което виждаха сега, земята пред погледа му пак щеше да е безкрайна. Изпита чувството, че е заобиколен от неограничени пространства, които надхвърлят въображението и превръщат хората в незначителни мушици.

Момчето осъзна, че това чувство се бе загнездило в сърцето му още преди месеци и чакаше някакъв върховен момент, за да излезе наяве. Изплуването му на повърхността събуди и друго усещане. Дори и редом с другаря си, Джереми почувства, че е много далеч от другите хора. Изпитваше не само самота, но и някакво усещане за изолираност, от което можеха да те побият хладни тръпки. Не бе разтревожен, но разбираше защо някои хора не могат да понасят Пустошта.

Сега възприемаше тази земя по различен начин. Сякаш споменът за живота му в Сидни, който бе замъглявал погледа му, се бе разсеял и сега виждаше по-ясно. Тази земя не бе живо същество, но не беше и неодушевена. Тя имаше свой ритъм и свои настроения. Не беше предразполагаща, но не бе и враждебна. Бе не само стара, а невероятно древна, някак уморена и мъдра. Каменните гребени и склонове на хълмовете сякаш бяха костите на земята, от които безброй хилядолетия бяха отнесли почвата — нейната плът.

Но Джереми чувстваше, че това е неговата земя. След време и той щеше да направи истинското си завръщане и бе сигурен, че ще намери заветното място, към което принадлежи.

— Вече положително сме в Пустошта, Джарбо — промълви той, като продължаваше да върви по пътеката. — Вече сме в далечната Пустош.

— Така е, приятелю — съгласи се Джарбо. — Вече наистина сме дълбоко в Пустошта.

Глиганът се появи без предупреждение, изскочи от гъсталака на няколко метра пред Джарбо и се устреми към него. Той бе застанал до езерото, край което щяха да лагеруват. Най-близкото дърво, което би го удържало, бе на около двайсет крачки, но първата мисъл на Джарбо, докато тичаше към него пред приближаващия глиган, бе за Джереми.

— Качи се на някое дърво, Джереми! — изкрещя той. — Качи се на дърво!

Джереми събираше дърва за огъня между дърветата и замръзна от изненада и страх. Глиганът бе грозно, ужасяващо създание и съвсем не приличаше на дебелата, мързелива домашна свиня. Макар да бе голям и мощен, звярът се движеше бързо и с лекота, дългите му, смъртоносни бивници стърчаха от косматата му зурла.

Но като видя, че Джарбо няма да успее да избяга от глигана, Джереми излезе от вцепенението си. Хвърли дървата и грабна прашката си. Мушна показалец в примките на кожената си прашка и взе два камъка — единият бе колкото гроздово зърно, а другият — по-голям от яйце. Приготви малкия камък за стрелба и завъртя прашката.

Глиганът бе точно зад Джарбо, с насочени към краката му лъскави дълги бивници. Бе на петдесетина крачки от него и Джереми знаеше, че трябва да се прицели много добре, за да улучи. Стомахът му се сви болезнено, като видя как глиганът забива бивник в крака на Джарбо.

Прашката вече се въртеше равномерно и гладко, Джереми движеше само китката и ръката си до лакътя и чуваше бръмченето й. Джарбо пълзеше по земята в отчаян опит да избяга от глигана, който с тържествуващо ръмжене разкъсваше краката му. Джереми се увери, че прашката се е завъртяла добре и измъкна показалец от примката.

Камъчето прелетя през въздуха и удари хълбока на глигана. Звярът изрева от болка и ярост и се извърна настрана, по бивниците и зурлата му се стичаше кръв от краката на Джарбо. Глиганът се насочи към Джереми със свирепо грухтене и ръмжене. Момчето нахлузи примката на показалеца си и започна да наглася по-големия камък, който се изплъзна от пръстите му, но той го грабна пак.

— Качи се на дърво, Джереми! — дрезгаво изрева Джарбо. — Аз мога да се погрижа за себе си. Прави каквото ти казвам! Качи се на дърво!

Без да обръща внимание на това нареждане, Джереми нагласи камъка в прашката. Беше тежък и той си спомни как такива камъни понякога са счупвали прашката му. Един миг се поколеба дали да не потърси по-малък камък. Но съзна, че може да не успее да хвърли дори този, който бе нагласил, защото звярът тичаше към него, и завъртя прашката.