Аарон Флетчър - Дългото завръщане

Джарбо продължаваше да крещи бясно на Джереми да се качи на дърво. Гласът му се заглушаваше от рева на глигана, който препускаше към момчето. Малките очички на звяра блестяха диво и страшно, той клатеше глава и се готвеше да нанесе удар с бивниците си.

Джереми завъртя бързо прашката, чу равното й бръмчене и изхлузи примката от показалеца си.

Глиганът бе на по-малко от метър разстояние с наведена за нападение глава, когато камъкът го удари между очите и издрънча, сякаш брадва бе ударила в дърво. Кожата между очите му се разцепи и през носа му рукна кръв, глиганът спря насред крачката си и рухна на земята. От устата му излезе див рев, звярът се мяташе като сляп и се мъчеше да се изправи на крака.

Джереми се спусна напред и хвърли голям тежък камък по главата му. Камъкът изтрещя при удара и отскочи сред кървави пръски, глиганът зарева още по-силно. Като влачеше единия си крак, Джарбо, понесъл голям камък, закуцука към звяра. Издигна камъка високо и го стовари върху ранената глава. Потече кръв, чу се скърцане на счупена кост, ръмженето замря. Глиганът вдигна треперещи крака, после се отпусна безжизнен.

Джереми се затича към Джарбо, който се свлече на земята със скъсани, кървави крачоли. Но той бързо успя да седне и задърпа крачоли нагоре. Джереми му помогна да ги вдигне и едва не примря при вида на раните му. Кръв течеше на няколко места от мускулестите му крака, но най-сериозната рана бе на десния му прасец. Беше дълбока и дълга почти десет сантиметра, от нея излизаше пулсираща кръв.

— На това място ме ръгна най-напред — изхриптя от болка Джарбо и натисна раната с длан, за да намали кървенето. Огледа се наоколо и посочи с глава един трънен храст. — Накъсай тръни от тоя храст, Джереми, вземи от най-горните, защото долните ще са сухи и чупливи, потърси най-дългите.

Момчето хукна към храста, откърши от извитите му клони няколко дълги, остри тръни, като от бързане се одраска. Върна се и ги показа на Джарбо, който ги одобри.

— Добре. Сега оправи раната ми с тях, Джереми.

— Не мога — запротестира момчето. — Ще те боли!

— Ще ме боли още повече, ако не го направиш, приятелю, а пък аз не мога да стигна дотам.

Джереми се поколеба, после пое дълбоко дъх и си наложи да запази спокойствие.

— Добре, Джарбо. Какво трябва да направя?

— Забивай тръните от единия край на раната, после ги завъртай, докато излязат от другата страна. Ще стане лесно, Джереми.

Задачата съвсем не се стори лесна на момчето. Страхливо заби първия остър трън и не смееше да го вреже в кожата. Но като знаеше, че така ще причини по-голяма болка на Джарбо, събра кураж. С по-голяма сила забоде тръна в единия край на раната и го насочи към другия. Джарбо го насърчаваше и притискаше краищата на раната с палец и показалец. Джереми завъртя дългия жилав трън и го промуши от другата страна.

След първия трън му стана малко по-лесно. Ръцете му се изцапаха с кръв, но той продължаваше да зашива раната. Когато бе промушил и последния трън, Джарбо кимна доволен.

— Добра работа свърши, Джереми, заши раната преди да се е подула много. Сега иди си измий ръцете и донеси паяжина, но не я смачквай.

Момчето изтича до езерото да се измие и започна да търси паяжина. Вече се здрачаваше и трябваше да се взира в храстите, докато намери една голяма паяжина. Вдигна я и я занесе на Джарбо, който посочи раната на прасеца си. Джереми разстла паяжината и кръвта почна веднага да се съсирва.

Раната спря да кърви, след като Джереми я покри с още една паяжина, после донесе и други за по-малките рани. Вече бе почти тъмно, когато привърши и помогна на Джарбо да се дотътрузи до багажа им. Раненият се опря на едно дърво, а Джереми се зае да пали огън, да донесе вода от езерото и да готви.

От мястото, където бе останал мъртвият глиган, се чуваха звуци, нещо се движеше в тъмнината.

— Бързо го намериха кучетата динго — каза Джарбо. — Ако не беше ти, сега щяха да ръфат моето тяло, вместо на глигана. Ти ми спаси живота, Джереми.

— Ти се мъчеше да направиш същото за мене — отвърна момчето, като разбъркваше тенджерките. — Тревожеше се повече за мене, отколкото за себе си.

— Да, защото сме другари, нали? — усмихна се Джарбо.

Джереми се съгласи, че е така. Направи чай и напълни чиниите, поднесе храната и канчето на Джарбо. Той изпитваше силни болки и се насилваше да яде, затова въздъхна с облекчение, когато свърши. Загърна се с одеялото и напълни лулата си. Запали я и смукна от нея, а Джереми извади учебниците си.