Аарон Флетчър - Дългото завръщане

Пак мълчаха, мъчително напрежение отново загложди Джереми и не спря до края на деня. Чак вечерта, когато се установиха на лагер, Джарбо поде отново същата тема. Тонът му подсказваше, че вече е взел решение, но заговори със заобикалки. Започна с необходимостта Джереми да получи образование и неговото значение за живота му.

— Вече мога да чета, да пиша и да събирам числа — побърза да каже момчето.

— И аз мога — отвърна Джарбо и разбърка тенджерките над огъня. — Толкова успях сам да се науча. Но ти трябва да знаеш повече.

— Не разбирам защо.

— След време ще разбереш. В Менайнди трябва да има училище, откъдето да ти вземем книги. Знаеш да четеш, значи ще успееш да изучиш всичко написано в тях. Така ще можеш да продължиш учението си и да останеш с мене. Познавах няколко души, които бяха учени като професори, а сами бяха научили всичко с четене.

Джереми извика от радост и веднага се съгласи. За такъв край на мъчителната неизвестност се бе надявал от сърце. От по-нататъшното разискване на въпроса момчето долови, че решението на Джарбо беше по-скоро оправдание, което бе намерил, за да останат заедно. Спътникът му бе търсил и открил начин да убеди себе си, че така ще изпълни задължението, което се падаше на семейство Керик.

Една страна на въпроса обаче остана необсъдена до другия ден. Джарбо спомена за нея като вървяха по пътя. Призна си, че е пропуснал да попита момчето за фамилното му име, но изтъкна, че Джереми е трябвало сам да му го каже.

— Другарите винаги си казват важните неща, затова друг път не ги премълчавай.

— Няма, Джарбо. Трябваше да ти кажа и съжалявам, че не го направих. Но има нещо, което и ти не си ми казал. По някаква причина винаги оглеждаш внимателно хората и обичаш да стоиш по-далече от онези, които приличат на освободени каторжници. Аз не трябва ли да знам каква е причината за това?

Джарбо се намръщи и дълго не отговори. Най-сетне заговори неохотно:

— Да, така е. Аз бях преследвач. Когато избягваше някой каторжник, аз бях един от преследвачите, които го намират и го връщат обратно. Не бих искал да се срещна с някой от тези, които съм заловил.

Джереми бе изумен, макар отдавна да подозираше, че зад поведението на спътника му се крият някакви необикновени обстоятелства. Разбираше, че последните думи на Джарбо смекчават истината, защото ако някой освободен каторжник го разпознае, би намерил широка подкрепа. Повечето хора мразеха каторжническата система, въпреки че докарването на каторжници в Австралия отдавна бе почти прекратено. Мнозина, които не са били каторжници, охотно биха се включили в разправата с някой преследвач.

— Сигурен съм, че не би искал — съгласи се момчето. — А защо стана преследвач?

Джарбо се замисли, после тъжно се усмихна.

— Не защото ми харесваше това, което става в каторжническите лагери — отвърна след малко. — Напротив, не ми харесваше. Сред каторжниците имаше истински злодеи, но, разбира се, не всички бяха такива. Понякога издевателстваха над каторжниците, защото някои от пазачите и началниците на лагери бяха жестоки. Ала когато каторжници злодеи успееха да избягат, те ставаха бандити в пустошта, а техните жертви бяха невинни хора. Върнах не един от злодеите и мисля, че мога да се гордея с това.

— Да, можеш. А защо реши да не бъдеш повече преследвач? Само защото искаше да направиш истинското си завръщане ли?

— Да, може да се каже — отговори кратко Джарбо.

Джереми разбра, че спътникът му избягва точния отговор, но тонът му не предразполагаше за по-дълъг разговор тъкмо по този въпрос. Все пак онова, което Джарбо бе казал за себе си, обясняваше не само предпазливостта му при срещите с непознати. Сега, като знаеше, че той е преследвал и арестувал избягали каторжници, Джереми си обясняваше агресивната му самоувереност и защо в държанието му имаше нещо полицейско.

Разкритието за Джарбо предостави и нова, широка тема за разговори, свързани с преживяванията му като преследвач. През следващите дни между другото Джарбо обясняваше как е търсил каторжниците и описваше някои по-особени случаи. Разказите му сегиз-тогиз засягаха времето, по което се е отказал да бъде преследвач и е напуснал Земята Ван Даймън. Понякога сякаш се канеше да каже още нещо, но се отказваше и сменяше темата.

Едва след няколко дни Джарбо разкри защо е престанал да работи за властта. Бяха привършили вечерята си край огъня и той подръпваше мълчаливо от лулата си. После внезапно призна: