Аарон Флетчър - Дългото завръщане

— Отговаря на описанието на едно избягало момче — замисли се ездачът и продължи да оглежда Джереми. — Беглецът се казва Джереми Керик. Баща му е сър Мортън Керик, а семейството му притежава фермата Тибубъра. Имаше обявление във вестниците за него, предлагат възнаграждение от петстотин гвинеи.

— Фамилното име на това момче е Джонс — спокойно отговори Джарбо и се засмя. — А фермата на баща му не е по-голяма от кошарите на Тибубъра. Момчетата на тая възраст си приличат.

— Но не са много момчетата с такива очи — забеляза ездачът. — Всъщност само веднъж в живота си съм виждал такива — когато ми се случи да се запозная със сър Мортън Керик, докато бях в Сидни по работа.

Джарбо вдигна рамене с безразличие и каза, че в семейство Джонс и други имат подобни очи. Джереми се стараеше да изглежда незаинтересован, макар че сърцето му се свиваше от страх. Инженерът кимна, сбогува се и обърна глава. Джарбо му пожела добър път и тръгна редом с Джереми. Вятърът брулеше кожусите им.

Вървяха в напрегнато мълчание. Джереми знаеше, че Джарбо не се вълнува от възнаграждението, но го вълнуваха други неща. Щеше да направи онова, което според него е право, но момчето не бе сигурно как точно ще постъпи. Мълчанието силно го притесняваше, а не смееше да заговори.

Най-после Джарбо въздъхна силно и наруши мълчанието. Гласът му едва се чуваше от силния вятър.

— Син на благородник — промърмори той. — Укривал съм избягалия син на джентълмен. Син на благородник с очи на бъниъп.

— Да, но както ти казах, аз съм копеле — отговори веднага Джереми. — Баща ми не ме обича и не иска да има нищо общо с мене.

— Извънбрачни деца на джентълмени са нещо обикновено — като мухите през лятото — въздъхна пак Джарбо. — А дали са обичани, няма никакво значение. Ако твоето семейство не те искаше, щеше ли да предлага възнаграждение?

— Родителите на баща ми са знаели, че мама иска да замине без мене. Намислили са го заедно с нея, без да ми кажат и дума. А пък като бях с тях, постоянно се страхувах, че ще счупя или ще съборя нещо.

— Каквото и да счупиш, могат да го заменят с джобните си пари. А възрастните често постъпват както намерят за добре, без да дават обяснения на децата.

— Страхуваш ли се, че ще имаш неприятности заради мене?

Джарбо изсумтя презрително.

— С неприятностите мога да се справям. Във всеки случай едва ли ще се наложи. Толкова хора срещнахме, а само тоя инженер се усъмни. Мнозина не знаят да четат, а повечето не помнят какво са прочели във вестника. — Джарбо тъжно поклати глава. — Въпросът е друг, трябва да се разбере кое е право и кое е криво. А пък може това, което искам и онова, което трябва да направя, да са две различни неща.

Джереми отчаяно се мъчеше да измисли нещо, което ще промени решението на Джарбо, но нищо не му идваше наум. Отново се възцари мълчание, а мрачният зимен ден го правеше още по-тягостно. Сивите храсти и дървета се клатеха с поривите на вятъра, който гонеше тъмни облаци по небето. Големи кресливи птици излитаха от гъсталака край пътя. Крясъкът им приличаше на безумен смях, сякаш се присмиваха на момчето.

Мълчанието продължаваше, макар че си разменяха по някоя дума. Когато привечер се установиха на лагер, двамата спътници бяха принудени да си кажат туй-онуй за нещата, които трябваше да свършат. Лаконичните им забележки само подчертаваха отсъствието на обичайния им оживен разговор и правеха напрегнатото очакване на съдбоносното решение още по-мъчително за Джереми. Знаеше, че Джарбо не се трогва от молбите, ако не са подкрепени от сериозни доводи, затова момчето не подхвана важната тема, макар че дългото и мъчително мълчание продължи и на другия ден.

На третия ден, след като бяха вървели няколко часа, Джарбо сам повдигна болния въпрос.

— Трудно ми е да взема решение, тъй като много ми се иска да останеш с мене — призна той. — Но чувствам, че ти принадлежиш на семейството си… — Гласът му заглъхна, после Джарбо заговори отново. — Защото ти не си обикновено момче. Предстои ти да извършиш важни неща в живота, а това ще стане най-добре с помощта на семейството ти.

— Но аз искам да върша всичко сам, а не с тях! — извика Джереми. — Искам сам да направя истинското си завръщане и да намеря истинското си място. Искам да потърся своето заветно място, както правиш ти!

Този изблик дойде непреднамерено. Той бе по-скоро протест срещу предаването му на семейството, отколкото отговор. Но избликът отразяваше най-съкровените чувства на момчето, а Джарбо изглежда бе разбрал смисъла му. Той внезапно спря и загледа Джереми, претегляйки думите му. И отново продължиха по пътя си.