Аарон Флетчър - Дългото завръщане

На равна площадка по средата на хълма се издигаше масивна триетажна къща, заобиколена с градини. Тя бе сърцето на огромната ферма, а за Александра — символ на постигнатото с много труд през целия й живот. Преди няколко десетилетия тя и съпругът й бяха живели в дървена колиба на мястото на днешния им дом и с големи усилия бяха създали тази овцевъдна ферма в далечната пустош.

Но радостта, с която гледаше къщата, бе помрачена, защото един млад Керик бе изчезнал и не живееше в нея. Александра винаги бе обичала Джереми, мечтала бе той да живее при нея. При всичките си пътешествия до Сидни бе посещавала дома на Клара Тавиш с копнеж да отведе момчето със себе си. Уважението й към майчинството и съзнанието, че Клара обожава сина си, я бяха възпирали да поиска това, но сега се питаше дали тъкмо тук не е била грешката й. За няколко години тя би спечелила доверието и обичта му, а сега той щеше да бъде в имението, на своето истинско място.

Александра пришпори коня си и вече тръгваше назад, когато чу конски копита откъм кошарите Динго.

Спря и след миг видя приближаващия се ездач. Беше Юли Боднам, син на аборигенка и на един англичанин от добро семейство, но чудак. Юли бе около четиридесет и пет годишен и работеше във фермата от момче. Преди няколко дни го бяха изпратили да провери дали южните кошари не са наводнени от дъждовете.

Юли спря до Александра, повдигна шапка с ведра усмивка и я поздрави.

— Добър ден, Юли — поздрави го и тя. — Как са кошарите?

— Най-зле са кошарите Бор и Гиджи, където потоците са излезли от бреговете си, но овцете не са пострадали. — Юли извади изпод кожуха си мушамена торба и я подаде. — Като бях нататък, отидох и до Вилкания и взех пощата от станцията.

— Благодаря ти, Юли — зарадва се Александра. — Значи реката не е придошла много и може да се пресича.

Юли кимна и двамата поеха редом по пътеката.

— Не, госпожо. Положението не е много лошо във Вилкания, но чух, че наводнението е по-голямо при Менайнди. Малко параходи пристигали от Аделаида, и ако реката продължава да се покачва, ще спрат съвсем.

Александра разговаряше с пастира, но мислеше за торбата с пощата. Искрено се надяваше, че ще получат някаква информация, която да им помогне да намерят Джереми, или поне да разберат къде се намира. Но като имаше предвид досегашните сведения за момчето, не смееше да храни големи надежди.

Пастирът придружи Александра по хълма, после отведе коня й. От алеята към стълбите Александра чу смеха на трите си внучки, които играеха в градината зад къщата. Джъстин, най-голямата, бе почти десетгодишна и скоро щеше да замине за Сидни, за да учи в Академията Сиднам. Анастейжа бе на седем години, а Юдора — на шест. Александра ги обичаше много, но в същото време бе малко разочарована. Макар да бяха още малки, от сега бе ясно, че никоя от тях няма да има какъвто и да е интерес към фермата и навярно щяха да предпочетат да живеят в Сидни.

Като стигна до вратата, Александра забеляза, че снаха й Катерин е в гробището на фермата, което бе зад градината. Александра се върна назад и тръгна по градинската пътека. В гробището зад бялата дъсчена ограда имаше десетина гроба, над които се издигаха надгробни плочи от гранит. Крайтън и Марта Хамънд бяха погребани там, редом с Даниъл Корбет, Кънманара, Адолариъс Боднам, други работници, както и двама скитници, които бяха умрели във фермата.

Катерин плевеше малкото гробче на Инфънт Керик, нейния мъртвороден син. Бе трийсет и пет годишна, привлекателна жена с черна коса и зелени очи. Отношенията й с Александра бяха сърдечни и сега, като я видя, усмивка замени тъжното изражение на лицето й.

— Почти привърших тук — каза тя, когато Александра й посочи пощата. — Време е момичетата да се приберат вкъщи. Ще дойдем с тях при тебе след няколко минути.

— Добре. Ще помоля някоя от прислужниците да ни направи чай.

Катерин кимна усмихната и пак се наведе над гробчето. Александра си тръгна, като не преставаше да мисли за постоянните грижи на Катерин за този малък гроб. Плевеше го и тъгуваше над него по няколко пъти седмично. Александра можеше да разбере какъв шок и мъка е да родиш мъртво дете, след като си го носила девет месеца. Но това се бе случило преди повече от две години и според нея тъгата на Катерин бе прекалена и вече болезнена.

Прислужницата за долния етаж, Ема Боднам, посрещна Александра и пое шапката и жакета й. Александра я помоли да приготви чая, после влезе в салона и седна на писалището си, за да отвори торбата с пощата. Попрехвърли писмата и отдели няколко, които бяха адресирани до работници. След като отдели и търговските писма за фермата, остана още едно.