Аарон Флетчър - Дългото завръщане

Джарбо бе изхарчил за тютюн голяма част от припечеленото в конюшнята на Юрика и веднага отвори торбата си. Подаде на Гидиън една смокиня, която той предложи да разделят на две, но Джарбо настоя да вземе цялата. Гидиън благодари сърдечно и се сбогува с Джарбо и Джереми.

Откакто бе заваляло, температурата се бе понижила и момчето завиждаше на скитника за топлия му непромокаем кожух. Тънката мушама на Джереми не го предпазваше напълно от дъжда, който се просмукваше тук-там през нея, а от студа изобщо не можеше да го предпази. Но той отдавна бе решил да не се оплаква от трудности и неудобства и дори не спомена за кожуха на скитника.

По здрач спряха до една дъбрава и си направиха лагер. Когато поеха на другата сутрин, дъждът бе намалял и видимостта бе по-добра. Сега Джереми виждаше пейзажа по-ясно и забеляза, че всички потоци текат на запад по лекия наклон. Сподели наблюдението си с Джарбо, който отвърна, че са стигнали до широкия басейн на река Лаклан.

Вечерта, когато се настаниха да лагеруват и птиците замлъкнаха с падането на нощта, Джереми дочу далечно боботене — шума на придошлата река. На сутринта се изкачиха по още едно възвишение и от билото му видяха реката. В сухо време Лаклан бе сравнително малка река, но от силните дъждове в басейна и по горното й течение сега бе излязла извън бреговете си и се бе превърнала в разпенен кален порой, който заливаше долината на ширина от около четиристотин метра.

Дълбокият тътен на огромната маса вода, която се носеше надолу, приличаше на незаглъхващ ек от далечни гръмотевици. Пътят бе изчезнал под водата, която заливаше храсти и треви. По-нататък, на по-високите места над повърхността й тук-там се подаваше някаква растителност. Върху потъналите в пороя брегове стърчаха, разлюляни от водовъртежите, върховете на високите дървета.

Гледан от пътя, по който се спускаха, широкият разлив изглеждаше на Джереми заплашителен. След малко Джарбо му показа сала на скитника. Направен бе от плаващи в пороя трупи и се поклащаше на около петдесет метра от края на водата. Джереми забеляза, че салът трябва да е доплувал далече от мястото, където го бе оставил скитникът. Джарбо поклати глава и потвърди, че водата се е покачила много след като скитникът я е преминал.

— И продължава да се покачва — добави той. — По горното й течение може още да има силни дъждове. Добре ще е да я пресечем, докато все още е възможно, приятелю.

На Джереми това изглеждаше твърде опасно, но той кимна, доверявайки се на преценката на Джарбо.

— Значи ще трябва да си направим сал — осмели се да каже момчето.

Джарбо погледа реката, свали мушамата си.

— Не, това ще ни отнеме много време. Ще преджапаме до оня сал. — Простря мушамата си на земята и сложи в нея багажа си, после застана на един крак и взе да събува ботушите си. — Не сваляй гащите, ризата и чорапите си, но сложи всичко останало в моята мушама, Джереми. Ще я завържа на вързоп и ще го нося, а ти ще вървиш след мене. Можем да стигнем до сала без да потапяме главите си във водата.

— Но водата ще е студена — потрепери Джереми и изпълни нареждането. — А ризата, гащите и чорапите няма да ни предпазят от студа.

— Да, но все пак ще са полезни. Да се влиза в много студена вода е опасно, защото тя ти изсмуква силата, сякаш си ударен с камшик по главата. А дори и мокрите дрехи запазват малко от топлината на тялото и те предпазват донякъде. Като излезем на другия бряг, ще си облечем втория чифт дрехи, а тези ще изсушим.

Да стигнат до отсрещния бряг изглеждаше все по-съмнително на Джереми. Не споделяше и надеждата на Джарбо, че ще могат да преджапат до сала, като запазят главите си над водата. Струваше му се, че е много дълбока, но не каза нищо, само трепереше по риза с къси ръкави, а чорапите му вече бяха прогизнали от мократа кал. Джарбо загърна принадлежностите им с мушамата и я превърза с въже. Метна големия вързоп на рамо и нагази във водата, следван от момчето.

Водата бе тъй студена, че дори причиняваше болка и Джереми едва си поемаше дъх. Леден хлад проникваше до косите му, но трябваше да стиска зъби и да върви след Джарбо, а това го принуждаваше да мълчи. Спътникът му пореше бързо водата и се движеше на зигзаг към сала. Водата стигна до широкия му гръб и до гърдите на момчето, но когато промениха посоката, спадна до кръста на Джереми и до бедрата на Джарбо.

— Кажи ми по какво познавам къде водата е по-плитка — подвикна Джарбо през рамо. — После ще ти обясня защо.