Аарон Флетчър - Дългото завръщане

След вечеря Джарбо запали лулата си и продължиха да пият чай. После Джереми полегна на одеялото си, а когато Джарбо допи чая си, го попита къде точно започва пустошта. Джарбо обясни, че няма определена граница, нито общоприето място.

— Повечето хора казват, че тя е на запад от Батхърст — продължи той. — Но някои смятат, че започва другаде. Въпрос на мнение, Джереми.

— Аз мисля, че вече сме в пустошта — заяви Джереми. — Тук много ми харесва, затова мисля, че вече съм в пустошта.

— Тогава значи е така — съгласи се Джарбо усмихнат. — Един човек ми каза някога нещо странно, но ми изглежда по-разумно, отколкото да се спори над географска карта. Каза, че да стигнеш до пустошта, е като да срещнеш жената, с която искаш да прекараш остатъка от живота си. То е нещо, което усещаш без да мислиш. Щом чувстваш, че си в пустошта, значи си стигнал до нея.

Джереми се прозя сънливо и се замисли над един въпрос, свързан косвено с последните думи.

— Ти имал ли си някога жена? — попита той.

Джарбо стана сериозен, помълча и бавно кимна.

— Да, имах, но за кратко време. Тя умря от едра шарка, от същата болест, която остави белезите по моето лице.

— А не можеше ли да си намериш друга?

— Да, можех — замисли се Джарбо. — Но не можех да намеря в себе си същото чувство, което изпитвах към първата, затова не си направих труд да търся. Истината е, че тя още не ми излиза от ума.

Гласът му бе станал тих, сякаш възрастният мъж си говореше сам. Продължи да говори все така за онази млада жена, която бе умряла преди повече от четиридесет години, а Джереми го слушаше сънливо. Не усети кога е заспал, но се събуди изведнъж, видя, че вече се е разсъмнало, а Джарбо подклажда огъня.

Това се случваше често по време на вечерните им разговори и Джарбо бе свикнал. Сега се усмихна, когато момчето седна на одеялото си и се протегна. Джереми бързо отиде с канчетата до езерото, изми лицето и ръцете си. Закусиха с чай и останалата от предишната вечер храна и отново поеха по пътя си.

Облачната, скучна зимна утрин засилваше сивотата на храстите и на евкалиптовите листа, но за Джереми започваше нов радостен ден, който обещаваше интересни нови случки. Двамата спътници разговаряха и не преставаха да търсят с поглед овце край пътя, а Джарбо продължаваше да му сочи треви и животинки и да учи Джереми по книгата на пустошта.

Към обед момчето първо забеляза стадо овце в долина на юг от пътя и Джарбо кимна одобрително. Свиха по една пътека, където щяха да останат прикрити от храсталак и дървета, докато се спускат към долината. Когато зърнаха пастира, седнал на склона над овцете до коня и кучетата си, Джарбо спря. Джереми го изчака да огледа човека от разстояние, и когато най-после спътникът му остана доволен от огледа отново поеха напред.

Пастирът бе едър брадат мъж, около четиридесетгодишен. Любезен, но мълчалив, той очевидно бе свикнал повече със самотата, отколкото с компанията на хора. Джарбо представи себе си и Джереми, като обясни присъствието на момчето със същата причина, която бе изтъкнал и пред Фред Харисън в Юрика.

Пастирът не обърна внимание на обяснението, защото не го интересуваше.

— Аз съм Том Хъмфрис — представи се кратко. — Дълъг път сте изминали.

— Да, достатъчен, за да се поотпуснат ботушите ни — засмя се Джарбо. — Почти привършихме осоленото си месо, а предпочитам да не искаме дажба от някоя кошара, като нямаме нужда от друго. Ти дали не можеш да ни дадеш малко овче?

Том посочи стадото си от няколко хиляди овце.

— Не ми липсва овче — каза сухо. — В лагера ми от другата страна на хълма има одрана овца. Отрежете си четвъртината или колкото искате от нея. Времето е хладно и месото няма да се развали.

— Така е — съгласи се Джарбо. — Ще си отрежа една четвъртина тогава и ти благодаря. Остани си със здраве.

Том кимна и се сбогува. Двамата спътници прехвърлиха баира и намериха колиба от дървесна кора, пред която догаряше огън. Малко встрани с колове и въжета бе направено заграждение за овце. Край огъня имаше готварски съдове, а на дърво до колибата бе закачена цяла одрана овца, покрита с парче брезент, за да не я кацат мухите.

Джарбо свали брезента и извади ножа си. Като се усмихваше щастливо, отряза един от големите, тлъсти задни бутове и го прибра в платнената си торба. Покри отново закачената овца, метна торбата през рамо и поеха към пътя.

Вечерта дебело, сочно парче овче месо, опечено на огъня, бе главното им ядене. Докато се хранеха, Джереми забеляза, че там, където отиват, няма да има нито овче, нито осолено свинско месо.