Аарон Флетчър - Дългото завръщане

Викащи хора тичаха по улицата към затвора. През развалините Джереми се добра до зейналата страна на затвора, осветена от пламъците, обвита в пушек и прахоляк. Момчето видя, че арестантите са се събрали до вътрешната стена на килията, залитаха замаяни, но не изглеждаха пострадали.

Джереми скочи върху наклонения разбит под на килията и бързо различи високия, набит Джарбо, озарен от пламъците. Улови го за ръка и го задърпа към прохода.

— Хайде, Джарбо! — изкрещя той. — Трябва да се махаме оттук и да бягаме! Хайде, Джарбо!

Спътникът му гледаше с празен поглед, но последва несигурните стъпки на момчето, което го теглеше навън. Прескочиха развалините и тръгнаха към задната улица. В другия край на прохода се бе събрала тълпа, която се заливаше от смях при вида на голите мъже и жени и на изумените полицаи, излизащи от разрушения затвор.

Докато вървяха по тъмната улица, Джарбо дойде на себе си. Той куцукаше и вървеше напред с обичайната си решителна крачка. Поведе Джереми между две сгради и през главната улица стигнаха до обора. След няколко минути бяха вече взели багажа си от скамейката и бързаха по улицата към шосето.

И последните постройки останаха зад тях заедно със заревото от пламъците и шумът на тълпата. Джарбо не бе продумал, откакто напуснаха затвора, продължаваше да мълчи и да крачи в тъмнината. Джереми беше много загрижен и се боеше, че ако заговори, спътникът му може страшно да се разгневи.

Като се отдалечиха доста от града, Джарбо спря до един поток край пътя. Коленичи с мъка, като пазеше болния си крак, и наплиска лицето си с вода.

— Джереми, другарю — промълви той тихо.

Гласът му звучеше по-скоро нормално, отколкото сърдито и Джереми малко се поуспокои.

— Да, Джарбо — отвърна момчето бързо.

Джарбо наплиска лицето си още веднъж, въздъхна и се изправи.

— Другарите винаги разговарят помежду си, преди да предприемат нещо, Джереми. От сега нататък искам винаги да постъпваме така. В крайна сметка щеше да е по-добре да изляза от затвора, след като си платя глобата.

Джереми се поколеба дали да обясни защо е действал без да се посъветва с Джарбо, после реши да остави това за по-късно.

— Добре, Джарбо. Дано никой от килията да не е пострадал.

Джарбо поклати глава и започна да отговаря, но внезапно избухна в бурен смях.

— Не, никой не пострада, само малко се поочукаха — каза той весело. — Но бас държа, че никой от тях няма скоро да накара някое момче да го извади от затвора. Хайде да тръгваме, приятел.

Джарбо продължаваше да се смее от сърце като вървяха по пътя, а момчето се усмихваше доволно. Сега, когато спътникът му бе в добро настроение, Джереми можеше да се радва, че всичко е станало така, както бе искал. Юрика беше останала зад тях заедно със заплахата, която бе надвиснала над него.

Знаеше обаче, че бе възможно други хора по други места да са чели обявлението за възнаграждението, и не бе изключено той и Джарбо да срещнат някои от тях. Тази натрапчива мисъл не излизаше от ума му и не му позволяваше да изпитва пълно задоволство.

— Този човек е стара кримка, сто на сто — прошепна Джарбо.

Джереми надникна през гъсталака към пастира, който седеше на склона и наблюдаваше овцете си. Наблизо пасеше конят му. Определението, което Джарбо бе употребил с такова раздразнение, означаваше освободен каторжник. Възнамерявал бе да поиска от пастира парче овче месо, но вероятността той да е бивш каторжник, очевидно представляваше препятствие за Джарбо, а това озадачи момчето.

От стотина метра разстояние Джереми не можеше да види добре лицето на пастира.

— Може да е такъв — съгласи се момчето. — Но какво значение има това, Джарбо?

— Просто не обичам да се занимавам със стари кримки — бе отговорът. — Да се върнем на пътя, може да видим и друго стадо днес. Ако не, за вечеря ще си отрежем от осоления свински бут.

Джереми последва спътника си през гъсталака, като продължаваше да се чуди какво всъщност се крие зад неясния му отговор. Но като излязоха на пътя, се примири с факта, че в миналото на Джарбо има неща, за които просто не искаше да говори.

Пътят се бе проточил като лента между заоблени хълмове, обрасли с дълголистната трева спинифекс и кичури храсти. Сред ниската растителност се издигаха евкалиптови дървета; тук-там имаше странни дървета, от чиято тревиста основа стърчаха голи, криви клони и остри като пики завършеци.

От върховете на хълмовете, по които минаваше пътят, чак до хоризонта се разкриваше неизменно все същата гледка, Сините планини бяха останали далеч назад. На големи интервали и разни посоки се отклоняваха пътеки, които водеха до кошарите на овцевъдните ферми. Само те и рядко срещаните стада овце свидетелстваха, че районът е населен и Джереми не очакваше да видят нищо друго още седмици наред. Единственият град по пътя, на около четиристотин мили на запад, бе Менайнди, където пътят свършваше до река Дарлинг.