Аарон Флетчър - Дългото завръщане

— Да, храната тук е по-изобилна — призна Джарбо. — Но и храната в Пустошта е хубава и достатъчна, ако знаеш къде да я намериш. А пък е по-добра за здравето от храната на някои пастири.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами някои пастири живеят само с месо, сушен грах, ориз и питки. След време хващат скорбут, ако не ядат пресни зеленчуци или туршии. Затова ние с тебе си хапваме диви плодове, когато намерим, те предпазват от скорбут.

Джереми кимна. Бяха говорили по този въпрос и по-рано, а той обичаше дивите плодове.

— Твоите хора как си палят огън, Джарбо?

— Носят огъня със себе си в пръчка за огън. Използват изсушено стебло на едно растение. — Посочи в тъмнината към блатистия край на езерото, до което лагеруваха. — Растението като онези тръстики. Ще откъсна няколко стебла и ще ти покажа.

След вечеря Джарбо се отдалечи в тъмнината и се върна с наръч сухи тръстики. Обясни, че въгленът не изгасва с часове, ако се сложи в кухото тръстиково стебло и се размахва от време на време.

— В моето племе и в още няколко — добави той, — хората живеят на групи от по двайсетина души и се събират понякога за срещи на племето. А като пътуват от едно място на друго, обикновено по една млада жена от всяка група носи пръчката с огъня.

Докато говореше, Джарбо мушна края на едно тръстиково стебло в огъня, за да прогори сърцевината, но цялата тръстика пламна. Хвърли я в огъня, като допусна, че трябва да е прекалено суха, и взе друга. Тя пък се оказа още зелена или мокра и съвсем не пламна.

След още няколко опита успя да прогори сърцевината на едно стебло, но въгленът угасна бързо, макар че Джарбо размахваше тръстиката.

— Сигурно тези са друг вид тръстики — изръмжа той и хвърли стеблата в пламъците. — Във всеки случай, както ти казах, обикновено някоя жена се грижи за пръчката с огъня.

Разговорът се прехвърли на други теми, Джарбо пълнеше и палеше лулата си, но бе по-тих от друг път. Не само бе ядосан, изглеждаше разтревожен, че не е успял да направи пръчка за огън от тръстика. През последните седмици бе реагирал по същия начин, когато не успяваше да си спомни нещо за някое растение или животно, за което бе станало дума. Очевидно му се искаше да вярва, че начинът му на живот през изминалите четиридесет години не го е променил и че лесно ще може да се върне към онова, което е напуснал много отдавна; затова всичко, което подсказваше обратното, го тревожеше.

Подобна бе реакцията му на следния ден, когато няколко аборигени побягнаха от него и Джереми. Бяха петима възрастни и четири деца, две, от които още имаха руси коси, които щяха да потъмнеят като пораснат. Джарбо им извика и помаха с ръка, когато ги видяха да се изкачват по един хълм от другата страна на пътя. Те обаче не му обърнаха внимание и се скриха отвъд хълма.

— Недружелюбни бяха — промърмори Джарбо разочарован. — Но и за мене щеше да е трудно да разговарям с тях, ако не знаят английски. А едва ли знаят, защото не личеше да живеят при кошарите на някоя ферма, където могат да понаучат английски.

— Техният език различен ли е от езика на твоето племе? — попита Джереми.

— Различен е. Племената са много, Джереми, и всяко има свой език. Съседни племена обикновено могат да си разменят по някоя дума, но само толкова.

Джарбо разказа на момчето, че племената се различават по много неща, освен по езика си. Отделните племена имали различни обичаи, оръжия, облекло и домакински сечива. Но доколкото знаел, вярванията им за произхода на всички живи същества били еднакви или много сходни.

И тъй като подхванаха този разговор, Джарбо започна да обяснява аборигенските вярвания за сътворението. Светът бил създаден в период, който се наричал Времето на мечтания и който нямал нищо общо с истинското време, измервано със сезони и години. През Времето на мечтанията първосъздателите изплували от недрата на земята и тръгнали по нейната повърхност като пеели, а с песните си създали всички видове растения и животни. После се прибрали пак в земните недра, а местата, на които се появили и изчезнали, се превърнали в реки, езера, долини и планини.

Аборигенската представа за сътворението била сложна и дълга за обясняване. В течение на няколко дни между другите им разговори Джарбо казваше на Джереми по нещичко за нея. Обясни му, че в известен смисъл първосъздателите не били изчезнали. Те останали като сила, която се намесва винаги, когато създанията й се нуждаят от това, и като закон, който направлява поведението им. Пътеките, по които са вървели първосъздателите, известни като песенни пътеки, прекосявали цяла Австралия. Племенните старейшини понякога извървявали част от някоя песенна пътека и пеели песните на първосъздателите, повтаряли и обредите на сътворението, наречени мечтания.