Аарон Флетчър - Дългото завръщане

Но подигравателната му усмивка бе същата, излъчваше и обичайния си лъх на евтин ром. Дънли бавно се приближи към дъщеря си, готов да я сграбчи, ако се опита да му се изплъзне.

— Сега ще си уредим сметките, важна и надута господарке — изръмжа той, — Сега ще разбереш какво ще ти струва неподчинението на баща ти.

Бе почти готов да я сграбчи, когато Фиона се обърна към огнището, извади ръжена от жарта и го запрати към Дънли. Той отскочи от горещия връх на ръжена, но Фиона бе успяла да го насочи към брадата му. Понесе се дим и мирис на запалени косми. Дънли отстъпи назад, заудря с ръце горящата си брада, като псуваше бясно. После грабна пейката до масата, готов да я хвърли към Фиона.

— Мисли какво правиш, Ситън Дънли! — предупреди го тя. — Вече знаеш какво значи да попаднеш под тежки юмруци. Изборът ти сега е дали да получиш още по-добър бой, или да приемеш поражението си и да се пържиш в собствената си злоба.

Дънли я гледаше яростно, дишаше тежко и трепереше от гняв, готов да хвърли пейката към дъщеря си. После с трясък я остави на пода и излезе от къщи, като блъсна вратата зад гърба си. Фиона се отпусна, усмихна се доволно и закачи ръжена на куката му. Сложи пейката на място и продължи да готви вечерята.

След като се нахрани добре, Фиона приведе кухнята в ред и си легна. Лежеше и премисляше неочакваните събития през този ден, а приповдигнатото й настроение не й позволяваше да заспи. Мина час, после още един, а тя продължаваше да се взира в мрака. Най-после стана, облече се, мина през кухнята и седна пред задната врата.

Сред леките нощни звуци Фиона прекоси стопанския двор и отиде до оградата на ливадата, осветена от луната. Щом отвори портата и влезе в ливадата, чу зад гърба си стъпки и се обърна. Джереми се приближаваше през стопанския двор откъм къщата.

— Казах ти, че искам да се оправя с него сама — напомни Фиона на Джереми.

— Това и направи, Фиона — засмя се той. — И го направи много добре. Подуших миризмата на подпалената му брада от скривалището си до кухненската врата.

Фиона също се засмя и заедно с Джереми навлязоха в меката висока трева на ливадата.

— Засега няма да ми създава повече неприятности — каза тя. — Доколкото го познавам, мисля, че дори няма да се върне до утре. Ти можеш да се прибереш в лагера си.

— Не бих могъл да заспя, а исках да бъда близо до теб.

Думите му бяха съзвучни с нейните чувства. Радостната възбуда, която не й бе позволила да заспи, се превърна в неудържим копнеж да бъде по-близо до Джереми, да се слее с него. Седнаха на тревата и Джереми я прегърна. Опряла глава на гърдите му, Фиона чуваше ударите на сърцето му, а той галеше и целуваше косата й, шепнеше й за своята любов. Тя вдигна устни към неговите, легнаха върху меката трева, прегърнаха се и се целунаха.

Целувките и прегръдките им ставаха все по-страстни и разпалиха у тях желание за по-интимно съприкосновение. След няколко мига захвърлиха дрехите си и останаха голи, огрени от лунната светлина. Фиона се притисна до Джереми, близостта на твърдото му тяло събуждаше у нея нежност и изгарящо желание. Той се вдигна над Фиона, а тя се изви, за да го приеме.

След болката при преодоляването на моментната съпротива, Фиона почувства, че я залива вълна на блаженство, която събуди всички фибри на тялото й. Вълната отмина и се превърна в обещание за ново удоволствие под нежните ласки на Джереми. Фиона прокарваше ръце по гладките му мускулести рамене и по гърба му, устните й приемаха страстните му целувки, тя се разтвори цяла в новата вълна на екстаз, в която двамата се потопиха, когато телата им едновременно потръпнаха удовлетворени.

Времето сякаш бе спряло, потънало в безкрайността на любовната игра. Последвалият покой отлетя бързо, целувки и горещи прегръдки отново разпалиха страстта им. Джереми издигна тялото си над нейното и върховното удоволствие сякаш продължи с часове. След утоленото желание остана нуждата да бъдат близо един до друг, да лежат дълго в топлите си обятия.

Обгърната от силните му ръце, Фиона изпитваше нещо повече от радост, изпълваше я чувство на удовлетворение, което проникваше до всяка нейна клетка. Струваше й се, че отчаянието и мъката на нейното детство и юношество са били студеният, неприятен период на предпролетта. Сега бе настъпил благодатният сезон на късната пролет, а едно прекрасно и богато на обещания лято я очакваше в бъдеще. Намерила любовта на своя живот и обичана от любимия човек, Фиона се чувстваше щастлива и пълноценна както никога досега.