Аарон Флетчър - Дългото завръщане

Слоукъм се опита да спре, преди да се блъсне в къщата, но инерцията, която го носеше, бе твърде силна. Удари се в стената с главата напред и с такава сила, че прозорците издрънчаха. После се просна на земята. Дънли се изправи и заклати главата си, за да я проясни. Джереми се приближи до него, размахал двата си юмрука. Бързите, силни удари разраниха лицето на Дънли, коленете му се подгънаха, а последният мощен удар го простря на земята с разперени ръце и крака.

Джереми отмести поглед от Дънли към Слоукъм, и двамата пъшкаха в полусъзнание. После се обърна към Фиона:

— Кои са тези мъже?

— Този, за съжаление, е баща ми — посочи тя, — а другият му е приятел.

— Баща ти? — възкликна Джереми изумен.

Фиона само повдигна рамене. Искрено съжаляваше, че не произхожда от семейство, което би направило по-добро впечатление на Джереми.

— Той винаги е бил жесток човек и егоист. — Разказа за смъртта на майка си и за плановете на Дънли да продаде чифлика и да се ожени повторно. — При тези обстоятелства — продължи Фиона, — аз съм пречка за него, затова реши да се отърве от мене, като ме ожени за оня там.

— Знам, че с това няма да те успокоя — каза Джереми, — но съм чувал и за други родители, които се отнасят жестоко с децата си. Всъщност не бих постъпил с нито едно дете така, както моите родители постъпиха с мене.

Очите му отново добиха цвета на пролетно небе и бе невероятно красив, когато й се усмихна съчувствено.

— Много съм ти благодарна, че ми се притече на помощ — увери го Фиона.

— Направих го с радост и съм ти признателен, че ме предупреди да пазя гърба си. — Джереми посочи торбата зад седлото си, само една, от които бе пълна. — Купих някои продукти от магазините, които ти ми препоръча, но не взех зеленчуци. Реших да те помоля ти да ми продадеш малко от твоята градинка.

— Можеш да си вземеш колкото искаш. Винаги оставям малко в запас, за да храня прасетата. Докарай коня си до вратата на хамбара.

Той кимна с такава лъчезарна усмивка, която позволи на Фиона да допусне, че истинската причина да спре при чифлика им е била да я види. Сърцето й пърхаше радостно, докато обикаляше къщата, за да иде до широката порта от другата й страна. Джереми сръчно се прехвърли през оградата, доведе коня си до портата, вкара го вътре и затвори вратата зад себе си. Фиона взе мотика от бараката и преминаха през стопанския двор, за да идат в зеленчуковата градина.

Докато вадеха зеленчук и разговаряха, Фиона се убеди, че отношението му към нея е нещо повече от учтивост и дружелюбие. Но и най-смелите й мечти досега изглеждаха бледи в сравнение с копнежа й тя да го привлича тъй силно, както той я привличаше. Боеше се обаче, че се самозалъгва.

Освен това съзнаваше, че в този момент не би могла да разсъждава много трезво. Приятно й бе да бъде близо до него, но се чувстваше силно объркана, особено когато ръцете им се докосваха като събираха зеленчук. Мъчеше се да проумее най-важното събитие в своя живот. Защото тази пламенна любов я бе връхлетяла като светкавица. Изпитваше силна радост, която объркваше и чувствата, и мислите й.

Убеждението, че и той изпитва същото, не я напускаше поради характера на разговора им. Джереми го насочваше така, че да узнаят всичко един за друг. Измина един час, а торбата още не бе напълнена. Джереми й разказа за себе си и как е израснал в голямата Пустош, а тя бе очарована.

— Значи ти си от семейството, което притежава фермата Тибубъра — каза тя. — Защо не искаш хората да го знаят?

— Не от лоши чувства към тази фамилия — отвърна Джереми. — Всъщност възхищавам се на това, което са успели да постигнат. Но не искам хората да съдят за мене и да вадят заключения въз основа на името ми.

Фиона подозираше, че това не е цялата истина, че чувствата към собственото му семейство са много сложни и не могат да се вместят в това кратко обяснение. Джереми продължи да говори, като почти не споменаваше за родителите си, но когато започна да разказва за Пустошта и как е търсил подивял добитък, тя си помисли, че той влага в думите си двоен смисъл. Джереми беше скромен човек, но описанието на трудностите в Пустошта звучеше почти като хвалба.

От друга страна, като подчертаваше несгодите на живота в Пустошта, сърцето й потрепваше радостно. Сякаш искаше косвено да й каже, че животът й с него няма да има уюта на домашните удобства. После заговори, че търси собственото си място в Пустошта, където ще почувства, че истински принадлежи.

— Ще позная мястото, когато го намеря — продължаваше Джереми, — но нямам представа кога ще стане това. Думите, с които се опитвам да го обясня, звучат безсмислено и за самия мен, а пред Бъги дори не съм го споменал. Но съм щастлив, че си намерих другар като него, защото малцина биха издържали на такива странствания, нали?