Аарон Флетчър - Дългото завръщане

Фиона излезе пред къщата откъм шосето и видя техен съсед от близкия чифлик. Казваше се Томас Мансли и тя го извика, за да пита какво става.

— Двама души са прекарали стадо добитък през Големия вододел — подвикна той. — Оставили са го да пасе в ливадата на Маркам над шосето.

— През вододела? — изуми се Фиона и се приближи до Томас. — Докарали са стадото от долината на река Дарлинг?

— Не, от много по-далеч. Докарали са го двама, чак от Пустошта. Трябва да ги видиш, особено по-младият. Името му е Джереми Керик и от пръв поглед си личи, че е израснал в Пустошта.

Фиона слушаше с удивление за необикновеното събитие. Жителите на Брисбейн отдавна очакваха да се прокара път през Големия вододел. Но за девойката най-вълнуващ бе фактът, че двамата мъже и добитъкът са от легендарната Пустош. Името, което назова Томас, й бе познато, но я озадачи.

— Този човек от фермата Тибубъра ли е? — попита тя. — Ами че тя е овцевъдна, а не скотовъдна ферма. И трябва да е на две хиляди километра оттук.

— Не, чувам, че той не се смята за роднина на онази фамилия Керик. Но е повече от достоен за това име. — Томас повдигна шапката си и забърза по шосето. — Довиждане, госпожице Дънли.

Фиона му благодари за информацията и отиде зад къщата. Гореше от желание да види мъжете и стадото от Пустошта, защото всичко, свързано с тази прословута земя, пленяваше въображението й. Но знаеше, че ако Дънли се върне, докато я няма, ще има нов повод да я гълчи и да й причини нови неприятности.

Водата с прането бе завряла и Фиона почна да вади с дълга пръчка дрехите от бакъра и да ги плакне в коритото. Докато переше, разбра, че хората са задоволили любопитството си за докараното стадо. Известно време шосето бе оживено, защото съседите вече се прибираха, а после отново стана почти безлюдно, както обикновено.

Като изплакна и изстиска прането, Фиона го сложи в кош и отиде да го простира на въжето край къщата. В това време по шосето се зададоха двама ездачи. Отдалеч разпозна, че единият е Матю Харисън, собственик на заграждение за добитък на пазара. Другият ездач бе много по-висок и широкоплещест. Беше млад човек, носеше пастирска шапка и дочени дрехи. Фиона не го беше виждала преди и се досети, че той ще е Джереми Керик.

Като се приближи, тя го огледа с крайчеца на окото си. Добре обръснатото му, волево и красиво лице говореше за добър нрав. Видът му, стойката му върху коня и други черти потвърждаваха думите на Томас Мансли. В него имаше нещо, което напомня за огромни открити пространства, личеше, че е човек от Пустошта.

В миг Фиона забеляза, че младият ездач я гледа, което накара спътникът му да се ухили. Спряха конете си до оградата и Матю повдигна шапка.

— Добър ден — поздрави я той. — Ти си госпожица Дънли, нали?

— Да, аз съм Фиона Дънли, господин Харисън.

— Това е Джереми Керик, госпожице Дънли — представи го Матю. — Той и другарят му докараха стадо добитък през вододела.

Докато си разменяха поздрави с Джереми, Фиона запази самообладанието, на което я бяха научили дългогодишните й отношения с баща й. Лъчезарната усмивка на Джереми изразяваше открито възхищение, а по-хубави очи от неговите Фиона не бе виждала досега. Бяха бледосини като пролетното небе, а тя особено обичаше пролетта, сезонът, който я изпълваше с жизненост, защото тогава цялата природа се събуждаше за нов живот.

Фиона успя да запази външно спокойствие, макар че сърцето й биеше лудо и кръвта пулсираше в ушите й.

— Сигурна съм, че ви е омръзнало да ви питат дали пътуването ви е било много трудно, господин Керик — забеляза тя. — Но трябва да е било изключително мъчно да се пресече вододела със стадо добитък.

— Не беше лесно — призна Джереми. — Освен това пътешествието ни бе и много дълго. За толкова време, колкото ни отне пресичането на планините, другарят ми и аз бихме могли да откараме две-три стада до Бърк. — Посочи брезентовите торби зад седлото си. — Свършихме и припасите си, та сега съм тръгнал да купя някои неща от Брисбейн.

— Най-добрите магазини са на пазарния площад.

Джереми благодари за съвета и няколко минути поговориха за големината на стадото и други подробности. После двамата ездачи повдигнаха шапки, сбогуваха се и продължиха пътя си. Фиона се върна към прането си, а сърцето й продължаваше да бие ускорено от огромно вълнение, каквото никога не бе изпитвала.

Чувстваше се на границата между нов живот, преливащ от радост, за каквато дори не бе мечтала, и дълбините на убийственото отчаяние, което я притискаше през последните дни. Джереми изглеждаше почти невероятно съвършен във всяко отношение. Възхищението в усмивката му бе открито и неоспоримо.