Аарон Флетчър - Дългото завръщане

— Мама иска да заминеш, братко — почна тя нежно. — А също и аз. Знам, че всяко момче се страхува да се раздели с всичко, което му е познато, но Калвин и Джулиан бяха горе-долу на твоята възраст, когато заминаха. Знам, че сега и двамата са щастливи, и ти ще бъдеш добре. Но сам трябва да вземеш решението си.

— Ако беше на мое място, ти как щеше да постъпиш?

— Щях да тръгна на запад, да пресека Големия вододел, като се катеря с крака и ръце, ако е нужно. После ще продължа да вървя през долината на река Дарлинг, докато стигна до пустошта. Там ще намеря някакъв начин да се изхранвам и да живея, далече от мизерията и неприятностите тук. Но това, което ти казвам, е глупав отговор на безсмислен въпрос, защото ти и аз не сме еднакви.

Кристофър не проговори, докато Фиона свърши с доенето, после стана и й направи път, за да излезе с пълната кофа.

— Тогава ще тръгна с кораба — промърмори той. — Но трябва да стане така, че татко да не ме види.

— Ситън Дънли ще кърка в кръчмата до довечера. Иди и кажи на капитана, че ще се качиш на кораба още днес подир пладне. След обеда ще дам на мама само няколко капки лауданум, за да не заспи, та да може да поговори с тебе и да се сбогувате. След това можеш да си вземеш дрехите и да тръгнеш.

Кристофър кимна, но изведнъж се разплака. Фиона го прегърна, задържа го до себе си един миг и го целуна. Кристофър бършеше очите си, като излизаше от хамбара, а и в очите на Фиона пареха сълзи. Мъчно й беше, че брат й заминава, но й се плачеше и заради това, че тя самата не може да напусне дома си.

През последните две години мнозина от младежите в града се бяха навъртали около нея, но баща й винаги ги прогонваше. За щастие тя ненавиждаше безделието и обичаше полезната усилена работа, която отвличаше мислите й от тежкото положение. Бягаше от неприятните мисли и като четеше — единственото й удоволствие.

Понякога съседките й прочитаха заетите от градската библиотека книги, преди да е изтекъл срокът им и ги даваха на Фиона за по няколко дни. Девойката с удоволствие се лишаваше от съня си, за да ги прочете и да ги върне навреме. Прочиташе от край до край и старите вестници и списания, които съседите й даваха. Но четенето и работата бяха само временно бягство от проблемите и тя оставаше прикована към тежката си участ.

Като изведе кравата на паша, Фиона отнесе млякото в зимника. Вчерашното мляко вече бе готово да се избие на масло; тя свърши и тази работа, изгреба маслото от чукалото, а суроватката занесе на прасетата. Докато хранеше кокошките и прибираше яйцата от полозите, видя, че се задава по шосето двуколката на лекаря и се върна вкъщи, за да посрещне доктор Уилис. Той бе дружелюбен, кротък човек, над петдесетте, а лицето му винаги изглеждаше уморено от недоспиване. Лекарят влезе в спалнята да прегледа Мейвис, а Фиона кипна вода в чайника, за да направи чай. Когато лекарят дойде в кухнята и седна до масата, бе по-замислен от друг път и сърцето на Фиона се сви.

Сипа му чай и попита за майка си, а лекарят отговори, че й остава още малко време.

— Но само преди две седмици казахте, че ще живее още няколко месеца — възрази Фиона.

Честен и скромен човек, лекарят кимна и призна, че е сбъркал.

— Съдех по друга пациентка, която беше болна от същия вид рак — добави той. — Това бе преди години, когато работех в Сидни, името й бе Клара Тавиш.

— Тя по-дълго ли живя? Защо?

— Може би защото имаше причина да живее — отвърна лекарят. Отпи от чая си и остави металическото канче на масата. — Волята за живот е по-силно лекарство от всичко, което може да предпише лекарят, Фиона. Госпожа Тавиш имаше няколко деца, доколкото си спомням, но само едно от тях бе още малко. Искаше да уреди нещо за отглеждането на детето, после смяташе да замине за Шотландия, за да спести мъката на децата си, като я гледат как гасне. Докато имаше стимул да живее, тя не изгуби силите си. Но майка ти изглежда няма такава воля за живот.

— Това е самата истина — с горчивина прошепна Фиона.

Лекарят въздъхна, пресегна се и погали ръката й.

— Не е тайна, че баща ти е жесток човек. Знам, че и твоят живот съвсем не е лек. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Като се грижите за майка ми, вие правите онова, което най-много искам, доктор Уилис. А има хора и с по-лош от моя живот. Аз поне имам работа и мога от време на време да прочета някоя книга — и работата, и четенето ми правят удоволствие.

— Всеки би сметнал, че работата тук прави живота ти твърде тежък — усмихна се тъжно лекарят. — Баща ти не съзнава какъв късмет има. — Допи чая си, извади от черната си чанта шише с лауданум и стана. — Забелязах, че лауданумът ви почти се е свършил.