Аарон Флетчър - Дългото завръщане

— Така е, Мортън, така е! — извика Александра. — Бог ми е свидетел, че отворих сърцето си за теб с мисъл и чувство, както и с любовта си. Никога нищо не съм крила от теб, Мортън, освен това.

— Но това е било най-важното от всичко. Това е било… — Ридание прекъсна думите му, след това пое дълбоко дъх и продължи: — Вярвах ти безкрайно, мамо, но ти ме измами.

— Съжалявам, Мортън, съжалявам — простена тя и протегна ръка към него. — Бог ми е свидетел, исках само да те предпазя и те моля да ми простиш.

— Не! — извика той, облян в сълзи, и се отдръпна от нея. — Ти измами вярата ми в теб, а това не мога да простя. Мамо, бих дал години от живота си това никога да не бе се случвало, защото те обичам с цялото си сърце. Но никога не мога да простя такова… — Гласът му секна, той заплака горчиво и тръгна към каретата.

Кочияшът я бе обърнал, готова за тръгване. Мортън нахлупи шапката си ниско над очите и сведе глава, за да не може кочияшът да види лицето му, докато се приближава и се качва в каретата. Когато излязоха на улицата, той зарови лицето си в ръце, разтърсван от ридания.

Почти заслепена от сълзите, Александра вдигна вестниците. Инстинктивно, след като толкова години бе крила срамната тайна, сгъна и прибра вестниците в джоба си, за да ги унищожи по-късно. След това, тъй като цял живот бе свикнала да запълва времето си с работа, коленичи отново до лехата и се зае да разравя почвата.

През дълбоката пропаст между живите и мъртвите в ушите й отекна отмъстителен, пагубен смях. В миговете преди Дейвид да го простреля, Инос Хинтън й бе казал, че никога няма да се отърве от него. И той бе казал истината най-буквално. Злобното му, порочно присъствие все още бе част от нейния живот и от живота на любимите й хора, колкото и да се стараеше да се изчисти от него. След години на въображаеми победи тя си мислеше, че най-накрая е прогонила Хинтън от живота си завинаги.

А сега той се бе върнал, бяха минали десетилетия, а злият покварен дух на Инос Хинтън бе тук. Някога тя намираше средства да се бори с неговото зло. Но този път нападението му бе успешно, той я бе смазал напълно. Инос Хинтън бе спечелил окончателната победа, защото тя не знаеше какво може да направи. Нямаше средство, с което да му отвърне, а й липсваше и вътрешната мощ.

В младостта и разцвета на силите си борбата срещу призрака на Инос Хинтън и срещу всички трудности, които я връхлитаха бе водена енергично, дори весело. В ония години силите й бяха неизтощими, крачките — широки, а стъпките — твърди. Но съдбата бе запазила най-тежките удари за есента на живота й, когато силата на тялото и духа бе на изчерпване.

Нямаше ги вече съпругът и малкият й син. Големият й син се бе обърнал срещу нея. Бъдещето на фермата Тибубъра, голямото постижение на живота й, бе съмнително. Копаеше лехата с малката лопатка и поливаше земята със сълзите си. За първи път в живота си почувства пълно отчаяние.

— Спри гадното си хленчене! — изрева Ситън Дънли и злобно замахна с юмрук. — Няма да търпя повече глупавите ти приказки!

Фиона Дънли бързо се отдръпна и бащиният й юмрук не улучи лицето й. Тя мигом се озова от другата страна на тежката, грубо скована кухненска маса. Опита се да овладее гнева си и да говори разумно.

— Трябват ми един-два шилинга за лекаря — повтори Фиона. — Доктор Уилис ще дойде тази сутрин, а лекарството на мама почти се свърши. От седмици не съм давала на лекаря нито пени. Какво да му кажа?

— По дяволите! Ще му кажеш да дойде да говори с мен — кресна Дънли и посочи с пръст гърдите си. — Ако има някакви оплаквания, лесно ще ги приключа.

Това бе отговорът му на всички въпроси, защото повечето хора се страхуваха от него. Ситън бе едър, мускулест мъж, с властен и агресивен темперамент, който обичаше да създава неприятности и да тероризира другите. Това създаваше постоянни сблъсъци между него и Фиона, защото не успяваше да й се налага. Тя се пазеше от него, но не се плашеше и той го знаеше. На осемнайсетгодишна възраст Фиона бе напълно развита жена, висока и тънка, заякнала от тежък труд още от детството. Буйната й дълга коса бе огненочервена и блестяща, Фиона бе потвърждение на вярването, че който има червена коса, има и огнен темперамент, защото бе наследила бащиния си характер.

— Ще си получиш заслуженото, Ситън Дънли — отвърна тя, а големите й зелени очи гневно проблясваха. — Рано или късно ще трябва да отговаряш за отношението към семейството си.