Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Макар за бебето да открива гърдите си без свян, те са инструменти, каквито са ръцете ѝ. Тя все още се стеснява от погледа му и бърза да се покрие, ако той гледа прекалено откровено. Но той чувства разликата между сега и тогава, когато в началото се любеха, легнали един до друг на чуждото легло.

Сега тя е понякога небрежна; излиза гола от банята, оставя смъкнати чорапите си, докато се занимава с бебето, сякаш се смята с неочаквана признателност за някаква машина, бяла гъвкава машина за любов, раждане, кърмене.

Той също се отпуска, гъста, сладка любов натежава в гърдите му и той я желае – просто да я докосне, той знае, че тя е кървяща рана, но само да я докосне, само толкова, колкото да се освободи от своето мляко, давайки ѝ го на нея.

Макар че в своята унесеност от етера говореше за правене на любов, в леглото тя се обръща настрани от него и спи тежко. Има нещо мрачно в това. Той ѝ е прекалено признателен, прекалено горд с нея, за да не го приеме. Тази седмица някак си той я боготвори.

Екълс ги посещава и казва, че се надява да ги види в църква. Те се чувстват толкова задължени към него. Съгласяват се, че ще е хубаво, ако поне един от двамата отиде. Този един трябва да бъде Хари. Дженис не може: минали са девет дни, откакто излезе в неделя от болницата, и тя ходи с Хари до новата му работа и от понеделник се чувства изтощена, слаба и преуморена.

Хари с радост ще отиде в църквата на Екълс. Не само поради привързаността си към Екълс, макар че и заради това, но по-скоро защото се чувства преуспял, щастлив, блажен, опростен и иска да благодари.

Чувството му, че има един невидим свят, е инстинктивно и повечето от постъпките му, повече, отколкото всеки би могъл да предположи, представляват съгласуване с него.

Той облича новия сив костюм и излиза към единайсет без четвърт в една синя неделна утрин, един ден преди лятното слънцестоене. Винаги завиждаше на тия хора, които отиваха на църква срещу жилището на Рут, и сега той е един от тях. Пред него е първият час от една седмица, когато няма да бъде с някой Спрингър – било Дженис вкъщи или баща ѝ на работата. Работата в хайърлота е много лека, ако да лъжеш за тебе не е нещо особено. Към средата на следобеда той се чувства вече накрая на силите си. Виждаш как тия тъпанари идват, навъртели 80 000 мили, буталата им са така разхлабени, че маслото просто изтича през тях, правят само една промивка, връщат скоростомера и чуваш да ти казват, че това е истинска сделка, и то от човек, който има две коли на не повече от 30 000 мили. Ще моли за опрощение.

Той мрази всички хора по улицата, които са в мръсни все-кидневни дрехи, които по тоя начин манифестират своето убеждение, че светът само прави свод над една яма, че смъртта е финалът, че блуждаещият конец на неговите чувства не води доникъде. А обича тия, които са облечени празнично; изгладените костюми на снажните, представителни мъже, хора на бизнеса, придават съдържание и достойнство на неговото вътрешно чувство за невидимото; цветята върху шапките на техните съпруги сякаш го правят видимо; и техните дъщери сами са цели цветя, всяко тяло е отделно цвете, разлистено в ефирни материи и волани, един цвят на вярата, така че дори и най-невзрачните, застанали между своите родители, с маслинов цвят на кожата и мършави ръце, минават пред очите на Заека, озарени от красота, красотата на успокоените. Той може да целуне краката им от благодарност; те го освобождават от страха.

Когато влиза в църквата, той просто хвърчи от щастие, за да моли опрощение. Когато коленичи до църковния стол въpxy една червена пейка, която е тапицирана, но все пак недостатъчно, за да позволи тежестта да притисне болезнено коленете му, главата му забръмчава от радост, кръвта му подскача в черепа и малкото думи, които той съставя, "Господи", "Ребека", "благодаря", изскачат без връзка между безсмислените вихрушки от радост. Той е заобиколен от хора, които познават бога; влязъл е в една градина с цветя. Когато отново сяда, главата пред него привлича погледа му.

Една жена с широкопола сламена шапка, дребна, с тесни рамене на лунички, вероятно млада, макар че жените имат качеството да изглеждат млади откъм гърба. Сламената шапка е толкова дръзка, толкова привлекателна. Начина, по който тя издава и най-лекия наклон на нейната глава, начини, по който превръща вдигнатата руса коса на тила ѝ в някаква издаваща се тайна, само той познава.

Тя е млада; вратът и раменете ѝ получават леки променливи отблясъци от тяхното покривало от нежни бели косми всъщност невидими, освен там, където косъмчетата са обърнати по посока на светлината. Той се усмихва, спомняйки си това, което Тотеро говореше за жените, целите покрити с косми. Пита се дали Тотеро е умрял и бързо се помолва да не е. Гори от нетърпение жената да се обърне, за да види профила ѝ под периферията на шапката, едно голямо, плетено слънчево колело, украсено с дъга от книжни виолетки. Тя се обръща, за да погледне нещо до нея; дъхът му спира; тъничкият сърп на бузата ѝ светва и отново помръква. Нещо в розова панделка изскача до рамото ѝ. Той се взира в любопитното радостно личице на малката Джойс Екълс. Пръстите му търсят книгата с химните, докато звуците от органа се извисяват в богослужението; това е жената на Екълс, която стои на една ръка от него.