Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Екълс слиза по пътеката между редовете, тътрейки с зад цял поток от псалтове, църковни прислужници и хористи. Горе, зад преградата на олтара, той изглежда разсеян и начумерен, далечен, нереален и скован като японска кукла в своите църковни одежди. Престореният глас, носово-набожен, с който той напява молитви, действа неприятно на Заека; има нещо неприятно в цялата епископална служба, с нейните уморителни смени, с нейните предварително изготвени молитви, с нейните леки малки песни; колениченето го измъчва; кръстът го заболява; той опира лактите си върху облегалото на стола пред него, за да се задържи да не падне на зад. Липсва му познатата непринудена лутеранска литургия, врязала се в сърцето му като издържал на всички атмосферни влияния надпис. В тази служба той върви глупаво и слепешката, спъван от това, което е всъщност произволни размествания в богослужението. Има чувството, че тук твърде много неща са направени, за да се събират пари. Изобщо едва-едва слуша проповедта.

Тя се отнася за четиридесетте дни в пустинята и разговора на Христос с дявола. Има ли тази история някакъв смисъл за нас сега? В двайсетия век в Съединените американски щати? Да. Има смисъл, защото всички християни трябва да говорят с дявола, трябва да научат неговите пътища. Трябва да чуят неговия глас. Повествуванието за тази легенда е много старо, минало от уста на уста между ранните християни. То има по-голямо значение, по-дълбок смисъл. Екълс приема, че то е: страданието, лишенията, беднотата, изпитанието, нуждата, всички те са задължителна част от възпитанието, от ритуала такъв, какъвто е той за всички ония, които биха искали да следват Исус Христос.

На катедрата Екълс се бори с кресливите нотки в своя глас. Веждите му мърдат, сякаш са закачени на въдици. Това е неприятно и насилено представление, някак изкълчено. Той кара колата си с по-лека набожност. В своите одежди той изглежда зловещият проповедник на една сива мистерия. Хари няма вкус към тайнствения, заплетен, вътрешен аспект на християнството, проникването в глъбините, навлизането в смъртта и страданието, което изкупва и обръща тези неща като някакъв чадър, разперен вътре в нас. На него му липсва волята да измине правата линия на един парадокс. Очите му се обръщат към светлината, колкото и тя да блести в ретината.

Блестящата буза на Люси Екълс ту се явява, ту изчезва от погледа под нейния щит от слама. Детето, скрито – цялото, освен неговата панделка – зад гърба на облегалото на стола, ѝ шепне навярно, че той е зад тях. Въпреки това жената нито веднъж не обърна глава, за да го погледне. Това излишно пренебрежение го дразни.

Той вижда най-вече нейния профил; меката гънка на двойната ѝ брадичка става по-дълбока, когато се мръщи на детето до нея. Тя носи рокля, чиито тесни сини райета се събират в шевовете в безброй остри V-та. Модната материя и изрезката на дрехата по раменете ѝ са в дисхармония с църквата, но все пак ѝ се подчиняват; в нейната застиналост, нейната смиреност пред мъжествения, суров и строг ритуал има нещо сексуално. Той се ласкае, че вниманието ѝ всъшност е насочено назад към него. На фона на мрачния килим от покорно сведени глави цветното стъкло, жълтеещите се паметни плочи по стените и филигранната релефна резба нейната коса, кожа и шапка получават самостоятелен блясък, различията в цвета им са като оттенъците в сиянието на пламък.

Така, когато проповедта отстъпва на един химн и нейният светъл тил се свежда, за да получи благословията, а сетне, когато вълнуващият момент на мълчанието отминава и тя стои и го гледа в лицето, не се получава очакваният ефект от това, че вижда лицето ѝ – със своята осезаема колекция от точки... очите, ноздрите и луничките ѝ и плътните леки трапчинки, които изопват саркастично ъглите на устата ѝ. Това, че тя изобщо има някакъв израз на лицето, леко го шокира; светлата представа, на която той се наслаждаваше от цял час насам, се оказа неспособна да се смали така бързо в една дребна фигура.

– Хей! Привет! – казва той.

– Здравейте! – отвръща тя. – Вие сте последният човек, когото изобщо очаквах да видя тук.

– Защо?

Той е доволен, че тя мисли за него като за изключение,

– Не зная. Вие просто не изглеждате човек, който може да се ограничи в някакви рамки.

Заека следи очите ѝ за друго намигане. Той беше престанал да вярва в първото, преди седмици. Тя отвръща на погледа му, докато той свежда очи.

– Здравей, Джойс – обръща се той към детето. – Как си?