Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Заека напуска своя стар дом угнетен, с чувството, че сърцето му е изместило центъра си.

Дните текат добре, щом Нелсън е буден. Но когато малкият заспи, когато личицето му се отпусне в съня и започне да вдишва и издишва през безпомощните устнички, които утаяват малко слюнка върху чаршафа в детското креватче, и косите му се разперват на хубави кичури, и прекрасната кожа на неговите пълнички, отпуснати бузки, от които животът е изтеглен, лежи, запечатана под сънната руменина, тогава у Хари се отваря една стара рана и той чувства страх. Сънят на детето е толкова тежък, че Хари се бои да не разкъса мембраната на живота и детето да потъне в забрава. Понякога той пресяга с ръка в креватчето и повдига телцето на детето само за да се увери, че то е топло, и да чуе замотания протест в отговор на мятащите се отпуснати крайници.

Той трополи из апартамента, като запалва всички лампи и телевизора, пиейки джинджърейл и прелиствайки стари броеве на "Лайф", залавяйки се за всичко, за да запълни празнотата. Преди самият той да си легне, изправя Нелсън пред клозета, пуска крана и тупва опънатото голо задниче, докато струйката урина изскача от прекъснатия сън на детето и шурти на пресекулки в чинията на клозета. Тогава той увива една пелена около кръстчето на Нелсън, отнася го в креватчето му, самият той се натъкмява да прескочи дълбоката бездна между този час и момента, когато в мъхнатия поглед на утринното слънце момчето ще се яви, налято със сън, в мокрите вир-вода пелени до голямото легло, потупвайки баща си по лицето, за да провери дали все още спи. Понякога той идва в леглото и тогава лепкавата студена дреха, която Заека чувства неприятно с кожата си, е като ново докосване до влажен, твърд бряг.

Времето между тия часове е напълно загубено за Заека. Но натрапчивостта на желанието му да се промъкне през него му действа като спирачка. Той лежи на диагонал, тъй че краката му да не висят от леглото, и се бори със заливащото го вътре в него чувство. Като неуправляема лодка той се стреми да не се удари пак о същите скали: безобразното държане на майка му, схващането на баща му за бягството му, мълчанието на Рут последния път, когато беше с нея, потискащото мълчание на майка му, какво ли я безпокои?

Той се обръща по корем и му се струва, че гледа надолу в едно бездънно море, надолу, надолу, където му махат остри канари, сред които не вижда никакъв изход. Добрата стара Рут в плувния басейн. Онова жалко нищожество Харисън, който изнудваше в стил: "Айви лийг", кучият му син! Слабата, малка, мръсна ръка на Маргърит, която перна Тотеро през устата, и самият Тотеро, който лежи сега там с мотаещ се език под възбудените застинали очи: Не. Не иска да мисли за това.

Преобръща се на гръб в горещото сухо легло и същото обезсърчаващо го чувство се връща неумолимо. Ще мисли за нещо приятно. Баскетболът и ябълковото вино в онова малко училище долу в края на областта, Ориол Хай, но това е толкова далечно, че не може да си спомни нищо повече от ябълковото вино и начина, по който тълпата седеше на самото игрище.

Рут в плувния басейн; как лежеше във водата без тежест, заобиколена от водата, хлъзгайки се назад през нея със затворени очи, и после вън от водата, с кърпата, а той, гледайки краката ѝ в скритите косми и след това лицето ѝ, което лежеше до него грамадно, жълто и спокойно: мъртво. Не. Трябва да заличи Тотеро и Рут от своето съзнание и двамата му напомнят за смъртта. От една страна, те създават вакуум за смъртта, а от друга, заплахата от връщането на Дженис вкъщи нараства; това е, което го кара да се чува па разбит и несигурен. Въпреки че лежи сам, той се чувства обкръжен; всички тия хора го безпокоят, и то не толкова техните лица или думи, колкото тяхното безмълвно, смътно присъствие, издигащи се в тъмнината като подводни скали, и под всичко това като неясен далечен оглушителен тътен намигането на жената на Екълс. Това намигане! Какво беше то? Само една малка шега в бъркотията до вратата, след като детето слезе по гащички, а може би тя забеляза, че той гледа ноктите на краката ѝ, едно малко щракане на окото, казващо "всичко хубаво по вашия път", или... това беше една пролука от светлина в тъмна зала, казваща "влез"? Странно, умно, луничаво парче, той трябваше да я обладае. Това постоянно оглушително бучене, което го дразни, откакто тя поиска той наистина да я обладае; сянката на напиращите в сутиена ѝ издутини. В стая, обляна от светлина, смъква шортите по детските бедра, закръглени задни части, две кълба от белота, увиснали в светлината; Фройд в боядисания в бяло салон, по чиито стени са закачени акварели, изобразяващи канали; ела ти, примитивен баща, каналите; тя седи на канапето, готова, сякаш две бели врати се разтварят ... какъв хубав гръден кош имате, и ето, и ето, и ето.