Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

– Няма да го харесаш – казва му Заека. – Има вътре черешка.

– Ш-шшт! – казва госпожа Смит. – Нека малкият си вземе това, което му харесва.

Бедното дете продължава да гледа и накрая взема едни бонбон, пленено от станиола.

– Госпожо Смит – започва Заека, – не зная дали преподобният Екълс ви е казал, но моето положение някак си се промени и аз трябваше да започна друга работа. Няма да помагам повече тук. Искрено съжалявам.

– Да, да – повтаря тя, като наблюдава с интерес как Нелсън си играе със станиола.

– Тази работа за мене беше наистина радост – продължава той. – Беше нещо като рая, както е казала оная жена.

– О, оная глупава Алма Фостър – възкликва госпожа Смит. – Със своето червило почти до носа. Никога няма да я забравя, бедната душа. Никакъв мозък в главата ѝ. Тук, дете! Дай го на госпожа Смит.

Тя оставя бонбониерата върху кръгла мраморна маса, на която има само една ориенталска ваза, пълна с божури, взема бонбона от Нелсън и с припряно движение на пръстите разгъва книжката. Детето стои до нея, гледайки с отворени уста; тя колебливо отпуска надолу ръка и пъхва шоколадената топка между устничките му. С гънка на задоволство по едната си буза тя се обръща, оставя станиола върху масата и казва на Заека:

– Е, Хари. Поне оправихме рододендроните.

– Вярно. Оправихме ги.

– Зная, че това е зарадвало моя Хари, където и да е.

Нелсън отхапва бонбона през появилия се сироп от черешата и устата му се гърчи, отворена от ужас. Една лига от кафяво потича от единия ъгъл, а очите му стрелкат наоколо из изрядно чистата гостна стая.

Заека поднася шепата си към него, детето идва и мълчаливо изплюва кашата в нея, парченца от шоколадовата обвивка, точещ се топъл сироп и разчупената череша.

Госпожа Смит не вижда нищо от това. Очите ѝ със своите прозрачни ириси от напукан кристал се впиват в очите на Хари, докато казва:

– За мене е свещен дълг да поддържам градината на Хари.

– Уверен съм, че ще намерите някой друг. Ваканцията започна; това ще е отлична работа за някой гимназист.

– Не – отвръща тя. – Не искам да мисля за това. Няма да бъда тук следващата година, за да видя как цъфтят отново рододендроните. Вие ми продължихте живота, Хари; това е истината; вие го продължихте. През цялата зима аз се борих с гроба и тогава, през април, като погледнах през прозореца навън, там беше този строен млад мъж, който гореше моите стари стъбла, и аз разбрах, че животът не ме е напуснал. Това е, което вие имате, Хари: живот. Това е необикновен дар и аз не зная как смятате да го използвате, но мисля, че това е единственият дар, който ние получаваме, и това е един чудесен дар.

Нейните кристални очи са потопени в някаква течност по-гъста от сълзите, и тя стиска ръцете му над лактите с твърдите си кафяви нокти.

– Хубав, силен, млади човече – прошепва тя и очите ѝ отново се връщат на фокус, като прибавя, – вие имате еди горд син; грижете се...

Тя сигурно иска да каже, че той трябва да се гордее със своя син и да се грижи за него. Той е развълнуван от нейната прегръдка; иска да ѝ отвърне със същото и дори изстена "не", когато тя заговори за смъртта. Но дясната му ръка е пълна с разтопената каша от шоколада и той стои безпомощен и неподвижен, чувайки разтреперания ѝ глас:

– Сбогом! Желая ви само добро. Желая ви добро.

През седмицата, която последва тази благословия, той и Нелсън са често щастливи. Те отиват на разходка из града. Един ден гледаха бейзболен мач, който се игра на игрището в гимназията от мъже с тъмни набръчкани лица, приличащи на фабрични работници, облечени в крещящи екипи от ватена фланела; единият тим, носещ името на пожарна команда, а другият – името на спортния клуб "Съншайн", същите екипи, предполага той, които видя да висят в мансардата, кoгато спа у Тотеро. Броят на зрителите, които седяха по изпочупените пейки, не е по-голям от броя на играчите. Навсякъде зад пейките и оттатък оградата от мрежа и тръби хлапаци по гуменки се боричкат, тичат и спорят.

Той и Нелсън гледат няколко подавания, докато слънцето се спуска зад дърветата. То залива Заека с отдавна позната тъничка като хартия топлина, полегатите лъчи на слънцето по бузите му, пръснатата невнимаваща тълпа, нестройните високи крясъци, струите прах по жълтото игрище, момичетата по шорти, които се разхождат наоколо с шоколадови сладоледи. Кафяви младежки крака, закръглени в глезена и гладки в бедрата. Те знаят толкова много, поне техните кожи знаят. Момчета на тяхна възраст, мършави пръчки в дочени дрехи и кецове, спорят разгорещено дали Уилямс е свършен. Ментл е 10 000 пъти по-добър. Уилямс е 10 000 000 пъти по-добър!