Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

– Как? А ти не си ли го платила?

– Наистина аз съм прекалено добра, Хари, но ти искаш прекалено. Ти очакваш татко да плаща наема? Аз нямах пари.

– Е, собственикът не е ли позвънил? А какво стана с мебелите ни? На улицата ли ги е изхвърлил?

– Не зная.

– Не знаеш? Добре, какво знаеш тогава ? Какво си правила през цялото това време? Спала ли си?

– Носих твоето дете.

– Е, дявол да го вземе, не знаех, че цялото ти съзнание през това време ще е заето само с това. Неприятното при тебе, дете, е, че не даваш пет пари за нищо. Наистина.

– А, чуй се само...

Той не се вслушва в гласа си, но си спомня как се почувства миналата вечер и след кратко мълчание се опитва да започне всичко отново.

– Хей – казва той. – Обичам те.

– И аз те обичам – отвръща тя. – Имаш ли един куортър [37] Монета от 25 цента в САЩ. – Бел. пр. ?

– Мисля. Ще видя. За какво ти е?

– Ако пуснеш един куортър тук – тя сочи към малкия телевизор, поставен на един фут високо над леглата, така че болните да могат да гледат, – ще работи един час. Има една глупава програма в два часа, която мама и аз трябваше ди гледаме, когато си бях вкъщи.

Така трийсетина минути той седи до леглото ѝ и гледа в програмата на МС някакви къдрокоси застаряващи жени от Ейкрън, Охайо и Оуклънд, Калифорния. Идеята е, че всички тия жени си имат свои драми, които те разказват, и след това получават пари в зависимост от аплодисментите. Но в същото това време МС предава и реклами, като ги иронизира за внуците им и за техните момински прически, така че не остава много място за трагедия. Заека очаква, че МС, която се отличава с много ясно произношение дори и при най-бързо изречените думи – типично еврейски маниер, – ще започне да рекламира машинката за белене Меджи пийл, но това произведение, изглежда, все още не е открито от големия бизнес. Не е съвсем лошо; една двойка близнаци "перхидрол", с проскубани опашки, побутват жените към различни микрофони и кабини и ръкопляскат. Това дори съдейства за някъкъв мир; той и Дженис се държат за ръка. Леглото стига почти до раменете му, тъй както е седнал, и той се радва, че изпитва това странно чувство към една жена. Сякаш я носи на рамото си, без да усеща тежестта ѝ. Той намества леглото и ѝ сипва малко вода и тия дребни услуги удовлетворяват някаква нужда, която той изпитва. Програмата още не е свършила, когато една сестра влиза и казва:

– Господин Енгстръм, ако искате да видите бебето, сестрата ще го изнесе сега до прозореца.

Той тръгва по коридора след нея; квадратният ѝ ханш се люлее под колосаното бельо. По дебелата част на врата ѝ си я представя като хубаво, твърде солидно парче: с широки бедра, едра от коленете нагоре. Той обича такива жени.

Също така мисли за това, което една жена от Спрингфилд, Илинойс, щеше да разкаже, какво се е случило след ужасната автомобилна катастрофа, при която нейният син загубил едната си ръка. Така че той е съвсем неподготвен, когато сестрата от детската стая, където малките вързопи с глави като портокали лежат в редици от кошници, някои наклонени – донася дъщеря му до прозореца, през който може да я види, и като че ли с това някаква клапа изтиква въздух от гърдите му. Неочакван отблъскващ полъх смразява дъха му. Хората винаги казват колко са грозни новородените бебета, може би това е причината за изненадата му.

Сестрата държи бебето така, че профилът на личицeто му се червенее ярко контрастиращо на фона на закопчаната бяла пазва на униформата. Бръчиците около ноздрите са толкова мънички, че оставят чувството за идеална точност, тъпичкият незашит шев на затворения клепач, който върви диагонално, е доста дълъг, сякаш, когато окото се отвори, то ще бъде огромно, ще вижда всичко и ще знае всичко. Като че ли зад издутината на клепача се държи в тайна някакво количество от най-скъпоценната и най-чиста течност на света. В израза на напрежение зад спокойния клепач, в наклона на издадената горна устна той прочита очарователен намек за пренебрежение. Тя си знае цената. Той никога не е очаквал да я почувства като момиче, долавя нещо едновременно нежно и издръжливо в дъгата на дългия розов череп, окосмен на ленти от черни зализани косми. Главата на Нелсън беше цялата в буци и страшни сини вени, плешива, освен долу по врата. Заека гледа през стъклото някак плахо, като че ли един по-груб поглед би могъл да развали финото устройство на този красив живот.

Усмивката на сестрата, умалена от ракурса и потрепваща мило между неговия поглед и носа на бебето, го убеждава отново, че той е бащата. Нейните начервени устни му отправят през стъклото един въпрос и той извиква, колкото може по-силно: