Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

– Окей, да!

И сочи, протегнал ръце с разперени пръсти:

– Тя е чудесна! – добавя пак така високо той, за да се чуе през стъклото, но сестрата вече връща дъщеря му в нейната кошничка като в магазин за самообслужване.

Заека се обръща неправилно, точно в розовото лице на бащата до него, и се смее с пълен глас. Той се връща при Дженис с вятъра, който го върти и носи като вихър, и с пламъка, запален в него от червената кожа на бебето.

В миришещия на сапун коридор му хрумва идеята: Трябва да нарекат бебето Джун. Сега е юни, тя беше родена през юни [38] На английски "Джун" значи "юни". – Бел. пр. . Той никога не е познавал някое момиче на име Джун. Това ще достави удоволствие на Дженис, тъй като началната ѝ буква е също J.

Но и Дженис е мислила за имена и иска да я нарече на майка си. Хари никога не е мислил за госпожа Спрингър като за човек със собствено име. Тя се казва Ребека.

Топлият му изблик на гордост от детето прави Дженис мека, примирителна, а той на свой ред отстъпва пред нейното желание на дъщеря; понякога дори се безпокои, че тя сякаш не обича майка си. Двамата постигат компромис: Ребека Джун Енгстръм.

Правият път излиза гладък. Оказва се, че господин Спрингър е плащал наема за апартамента през цялото време; личен приятел е на собственика и беше уредил този въпрос, без да безпокои дъщеря си. Той винаги бе имал предчувствието, че Хари ще се върне, но не искаше да го изрази, за да не бъде опроверган. Хари и Нелсън се настаняват в апартамента и се заемат с домакинството. Заека има дарба за това; чувството за праха, всмукван от прахосмукачката през платнения маркуч в един книжен мях, който, щом се препълни със сплъстени сиви вълма, ще изхвърли капака на електролукса – също като джентълмен, който си сваля шапката, му доставя удоволствие. Неслучайно се беше заловил с тази работа, да рекламира машинката за белене Меджи пийл; то има някаква особена слабост към тия малки изобретения на цивилизацията, малки точила, машинки за рязане, различни поставки.

Може би по-голямото дете трябва винаги да е момиче, Мим, която се роди след него, никога не бе оставена под непосредственото въздействие на сияйната същност на кухнята, а винаги беше в неговата сянка по отношение на домакинската работа и недоволстваше, че ѝ се отнема нейният дял, който, в края на краищата, стана по-голям, защото все пак той беше момче. Той предполага, че с Нелсън и Ребека ще бъде същото.

Нелсън е помощ. Още няма три годинки, но може да върши някои работи, за които не е необходимо да излиза от стаята. Детето разбира, че неговите играчки са свързани с кошницата от един бушел и се чувства щастливо, когато има чистота, ред и светлина. Юнският бриз въздиша по стъклата на затворените от толкова време прозорци. Слънцето посипва мрежата със стотици искрящи Т и L. Зад прозорците Уилбър стрийт се спуска изведнъж надолу. Плоските засмолени ламаринени покриви на техните съседи, напукани от aтмосферните влияния, лъщят с тайнствените извивки на камъка, с книжки от бонбони и един басейн от стъклени люспи, разни боклуци, които трябва да са паднали от облаци и или пък са пренесени от птиците на тази улица в небето, засадена с телевизионни антени и покрити комини, високи противопожарни кранове. Три такива покрива има на долни та страна, наклонени като тераси за дренаж, три широки мръсни стъпала, водещи до една пропаст, под която започват по-хубавите къщи, крепости от мазилка и тухли, масивни, с веранди, с тавански прозорци на капандурите и гръмоотводи закриляни от иглолистни дървета, охранявани от договори с банки и адвокатски фирми. Беше странно, че над тях бяха поставили цял ред жилищни блокове; растителността им наоколо им беше като украшение.

Нов град, построен на фона на планина, височината беше прекалено обикновено нещо, за да бъде ценена; над всички тия къщи се издига дивият хребет с гората, като мрачни бордеи, отделена от хубавата част на града с ивици от непавирани улички, изоставени фермерски къщи, гробища и няколко реда нови квартали. Уилбър стрийт беше павирана по протежение на един блок край вратата на Заека. След това тя ставаше улица от кал и чакъл между две къси редици от фермерски къщи в различни цветове, построени през 1953 върху съперническата червеникава земя, която дори и сега дава оскъдна поддръжка на стръковете трева, които я изпъстрят. Местността става още по-стръмна и започват горите.

През прозорците насреща Заека вижда другата част на града, отвъд която се простира широката фермерска долина нейното игрище за голф. Той мисли: "Моята долина, моят дом."