Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Когато погледът му среща погледа на Люси, нещо смайващо нарушава тишината. Жената намига. Бързо като светлината: може би той си въобрази.

Той завъртва топката на бравата и се отдалечава надолу по слънчевата пътека със сърдит ропот в гърдите, сякаш някаква струна се скъса там.

В болницата казват, че Дженис е взела за малко бебето при себе си, затова би ли почакал? Той седи на стола с хромирани облегала за ръцете, прелиствайки един брой на "Умънс дей" отзад-напред, когато влиза висока жена с хубава сива коса и някак си сребриста, фино набръчкана кожа, която му се струва толкова позната, че започва да я фиксира. Тя забелязва това и трябва да заговори: той чувства, че тя иска да го отмине. Коя е тя? Познатите ѝ черти идват до него от голямо разстояние. Тя се вглежда в лицето му с неохота и казва:

– Вие сте един отдавнашен ученик на Марти. Аз съм Хариет Тотеро. Веднъж ви бяхме поканили на обяд. Почти си спомням името ви.

Да, разбира се. Но не от този обяд си я спомня; той я помни, понеже я бе забелязал по улиците. Повечето от учениците от гимназията в Маунт Джъдж знаеха, че Тотеро има разни любовни истории и в техните невинни очи жена му изглеждаше обвита в мрачен блясък, жива мъченица, една дишаща сянка на греха. Не толкова състраданието, колкото болезненото очарование беше това, което я отличаваше: самият Тотеро бе такъв клоун и празно кречетало, такъв високомерен кресльо, че петното от постъпките му не остава само върху него, а изцапва още една душа. Това беше високата сребриста, сериозна фигура на неговата жена, която акумулираше отговорността за неговите грехове и я стоварваше върху техните млади умове подобно на електрически който караше очите им да светват, когато я видят, колкото от страх, толкова и от смущение.

Хари става, почувствал се изненадан, че светът, в който тя се движи, е сега неговият свят.

– Аз съм Хари Енгстръм – казва той.

– Да, така беше вашето име. Той толкова се гордееше с вас.Често ми говореше за вас. Дори и наскоро.

Наскоро! Какво ли ѝ е казал? Знае ли тя за него? Обвинява ли го? Нейното продълговато педантично лице както винаги не разкрива тайните си.

– Чух, че бил болен.

– Да, болен е, Хари. Много болен. Той получи два удара, единия, след като дойде в болницата.

– Той е тук?

– Да. Искате ли да го посетите? Зная, че това ще го направи много щастлив. Само за малко. Той има толкова малко посетители. Мисля, че в това е трагедията да учиш другите. Спомняш си толкова много, а толкова малко си спомнят за тебе.

– Искам да го видя, разбира се.

– Тогава елате с мен.

Докато вървят по коридора, тя казва:

– Страхувам се, че ще го намерите много променен.

Той не схваща напълно това, което му казва; вниманието му се съсредоточава върху нейната кожа, опитвайки се да разбере дали тя изглежда като отделни кожи на малки гущери, съшити заедно. Виждат се само ръцете и вратът ѝ.

Тотеро е сам в стая. Бели завеси сякаш висят в очакване край леглото му. Зелени растения по первазите на прозорците послушно отделят кислород. Наклонените стъкла на прозореца разпръскват ароматите на лятото в стаята. Стъпки скърцат по пясъка долу.

– Скъпи, доведох ти някой. Той чакаше навън по най удивителния начин.

– Здравейте, господин Тотеро. Жена ми роди.

Той изговаря тия думи и пристъпва машинално към леглото; гледката със стария човек, който лежеше намръщен, премятащ език в изкривената си уста, го бе зашеметила. Лицето на Тотеро, покрито с бяла брада, изглежда жълто върху възглавниците, а тънките му китки стърчат от ръкавите на захарно-раираната му пижама, близо до малката буца на тялото. Заека подава ръка.

– Той не може да повдигне ръцете си, Хари – казва госпожа Тотеро. – Безпомощен е. Но вие му говорете. Той вижда и чува.

В ласкавия ѝ, търпелив начин на изказване има нещо на напевно, което му се струва зловещо, като глас, отекващ в мрачни стаи.

След като протегна ръката си, Хари я притиска върху едната ръка на Тотеро. Въпреки че е почти изсъхнала, под леко дращещия мъх ръката е топла и за ужас на Хари се раздвижва с усилие, така че успява да обърне дланта си нагоре, за да докосне дланта на Хари. Заека свива пръстите си и се отпуска на стола до леглото. Очните ябълки на стария треньор се местят с различна бързина, докато извръща главата си на един инч към посетителя. Плътта под тях бе тъй хлътнала, че те изглеждат изпъкнали. Да говори, той трябва да говори.

– Това е едно мъничко момиченце. Аз искам да ви благодаря – Заека говори високо – за помощта, която ми оказахте, за да се събера отново с Дженис. Вие бяхте много мил.