Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

– Да. Окей! Веднага излизам.

Той си слага бежовите панталони, с които беше предишната вечер, и недоволен поради чувството, че са вече мръсни, отнася чорапите, обувките и ризата в банята, без да ги облече, като по тоя начин им дава още минута да се проветрят.

Вce още обвит в пара и въпреки плискащата се вода наоколо, той ги изнася от банята и слиза на долния етаж бос, по тениска.

Малката жена на Екълс е в своята голяма кухня, тоя път в шорти в цвят каки, сандали и лакирани нокти на краката.

– Как спахте? – пита тя иззад вратата на хладилника.

– Като умрял. Без сънища, без нищо.

– Това е резултатът от една просветлена съвест – отвръща тя и слага чаша портокалов сок на масата, която шумно траквa.

Той си въобразява, че понеже го видя само по тениска, затова отмества бързо погледа си встрани.

– Я не си правете труд! Ще взема нещо от Брюър.

– Няма да ви правя яйца или нещо подобно. Обичате ли Чириъс [36] Пшеничени или царевични сладки, които се ядат с мляко. – Б. р. ?

– Обичам.

– Добре.

Портокаловият сок разкарва малко от влакънцата в устата му. Гледа краката ѝ отзад; белите сухожилия зад коленете ѝ подскачат, докато приготвя нещо отсреща.

– Как е Фройд? – пита той.

Заека знае, че не е уместно да заговаря за това, защото, ако напомня за оня следобед, ще ѝ напомни и за това как я плесна по задника; но с госпожа Екълс има странното чувство, че именно той командва положението и не може да направи грешки.

Тя се обръща с език, опрян в страничните зъби, от което устата ѝ се изкривява и изглежда замислена, но го поглежда спокойно. Той се усмихва. Изражението ѝ е като изражението на хлапачка от гимназията, която иска да се представи, че знае повече, отколкото казва.

– Той си е все така. Искате ли мляко или сметана?

– Мляко. Сметаната е много тлъста. Къде са другите?

– Джек е на църква, вероятно играе пинг-понг с някое от момчетата. Джойс и Бони спят, бог знае защо. Цялата сутрин искаха да гледат лошия човек в гостната. Страшно трябва да са се запалили, за да стоят толкова навън.

– Кой им каза, че аз съм лош човек?

– Джек. Той им каза на закуска: "Снощи доведох вкъщи един лош човек, който престана да бъде лош". Децата имат имена за всички проблеми на Джек – вие сте "Лошият човек", господин Карсън, един алкохолик, е "Глупавият човек", госпожа Макдениъл е "Жената, която звъни по телефона през нощта". След това идват: "Печалната лейди"; "господин "Апарат за глухи"; госпожа "Странична врата" и "Щастливият боб". "Щастливият боб" всъщност е най-малко щастливият човек, когото бихте искали да видите, но веднъж той донесе на децата няколко от ония целулоидни капсули с тежест вътре, които се люлеят. Оттогава той изобщо е "Щастливият боб".

Заека се смее, а Люси е сипала върху сладките твърде много мляко; докато живееше с Рут, тя го оставяше да си сипва млякото сам; той обича да отдели сухото тъй, че млякото и закуската да са наравно. Тя продължава весело:

– И знаете ли какво се случи във връзка с някакъв комитет? Веднъж Джек говореше по телефона с един от църковното настоятелство и сметна, че тази бедна душа ще се окуражи, ако му се възложи някаква работа в църквата; така каза той: "Защо да не направим "Щастливия боб" председател на нещо?" А човекът от другия край на жицата попита: "Щастливият кой?", и Джек схвана какво е казал, но вместо да замълчи, както би постъпил всеки друг на негово място, разказва цялата тази история за децата, как те са го нарекли "Щастливия боб", и разбира се, този стар тесногръд пуритан съвсем не смята, че в това има нещо забавно. Видите ли, той беше приятел на "Щастливия боб"; не че бяха колеги по професия, но често обядваха заедно в Брюър. Такъв е Джек: винаги приказва пред хората прекалено много. Сега този църковен настоятел вероятно разказва на всеки как свещеникът си прави шеги с тоя беден, нещастен "Щастлив боб".

Заека пак се смее. Кафето му пристига в тънка плитка чаша със златен монограм, а Люси сяда срещу него на масата също с чашка кафе в ръка.

– Той каза значи, че ще престана да бъда лош? – пита Заека.

– Да. Той сияе от радост. Излезе от къщи просто пеейки. Смята, че това е първото истинско дело, което е извършил, откакто е дошъл в Маунт Джъдж.

Заека се прозява.

– Е, пък аз не зная какво е направил.

– И аз не зная – продължава тя, – но ако го чуе човек как говори, всичко е било на неговите рамене.

Намекът, че е бил ръководен, го ядосва. Той усеща как усмивката му рухва:

– Наистина ли? Той говорил ли е за това?