Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

– Докторът каза, че си била добро момиче.

– Ах, не е ли глупаво това? Съвсем не бях такава. Бях ужасна. Виках и пищях и му казах да си държи ръцете до себе си. Макар че това, което си спомням като най-лошо, беше когато оная стара сестра ме обръсна на сухо.

– Бедната Дженис!

– Не, беше чудесно. Опитах се да преброя пръстите на краката ѝ, но бях толкова зашеметена, че не можах, затова преброих очите ѝ. Две. Искахме ли момиче? Кажи, че искахме.

– Аз исках.

Той разбира, че това е вярно, макар досега да не го е казвал.

– Сега аз ще имам някой на моя страна срещу тебе и Нелсън.

– Как е Нелсън?

– О! Всеки ден: "Татко къщи днес?" Докато можех, го биех, невинното дете. Не ме карай да говоря за това, много е мъчително.

– О, проклет да съм! – възкликва той и сълзите – му мислеше, че вече ги няма! – парят горната част на носа му

– Не мога да повярвам, че това съм бил аз. Не зная защо избягах.

– Ф-уу!

Тя потъва още по-дълбоко във възглавницата, като една пияна усмивка разтяга широко бузите ѝ.

– Родих едно малко бебе.

– Това е великолепно.

– Ти си чудесен! Изглеждаш толкова висок.

Тя произнася това със затворени очи и когато ги отваря, те са изпълнени с някаква опияняваща мисъл: той никога не ги бе виждал да блестят така. Тя прошепва:

– Хари! Момичето от съседното легло си отиде днес, така че... защо не се промъкнеш тук, като си тръгнеш... ще влезеш през прозореца и ще лежим будни цяла нощ, и ще си разправяме разни истории? Както когато се върна от армията или там някъде, където беше. Прави ли любов с други жени?

– Хей, мисля, че ти сега трябва да спиш.

– Всичко е наред, сега ще правиш любов с мене по-добре.

Тя се кикоти и се опитва да се премести в леглото.

– Не, не исках да кажа това, ти си добър любовник, ти си направи бебе.

– Струва ми се, че у тебе има доста секс за момиче с твоята фигура.

– Значи така ме чувстваш? – възкликва тя. – Бих те повалила в леглото при мене, но то е толкова тясно. О-оо!

– Какво?

– Просто изпитах страшна жажда за оранжада.

– Не ставаш ли смешна?

– Ти си смешен. О, това бебе гледаше толкова сърдито?

Една сестра изпълва вратата със своите криле.

– Господин Енгстръм! Време е.

– Ела да ме целунеш! – казва Дженис.

Тя гали лицето му, докато той се навежда, за да вдъхне отново нейния етер; устата ѝ е топъл облак, който изведнъж се разцепва и зъбите ѝ стисват долната ѝ устна.

– Не си отивай! – моли тя.

– Сега ще си отида. А утре ще се върна.

– Обичам те!

– Чуй! Обичам те!

В преддверието Екълс, който го чака, пита:

– Как беше тя?

– Чудесна!

– Ще се връщаш ли сега там, хм, където беше?

– Не – отвръща Заека с ужас. – За бога! Не мога.

– Добре, тогава искаш ли да дойдеш вкъщи с мене?

– Вижте, вие направихте повече, отколкото трябва. Мога да отида у родителите си.

– Късно е, за да ги вдигаш.

– Не, наистина не мога да ви безпокоя.

В мисълта си той вече бе готов да приеме. Чувстваше всяка кост от тялото си размекната.

– Това не е никакво безпокойство; аз не те каня да живееш при нас – добавя Екълс.

Дългата нощ беше изопнала нервите му.

– Имаме много стаи.

– Окей! Окей! Благодаря.

Те карат обратно към Маунт Джъдж по познатата магистрала. В тоя час по нея няма дори и камиони. Хари седи мълчаливо, взирайки се през предното стъкло, с непоколебмо тяло, с непоколебим дух. Виещата се магистрала изглежда широк прав път, който се бе открил пред него. Той не иска нищо друго, освен да върви по него.

Завеждат го в една стая, където покривката на леглото е с пискюли. Той се изкъпва незабелязано в банята и по бельо се свива колкото се може повече между чаршафите. Така свит в единия край на леглото, той потъва в съня си като костенурка, която се прибира в черупката си. Сънят тази нощ не е тъмно пространство, обитавано от духове, което умът обмисля как да завладее, а хралупа в самия него, в която той се свива, докато ноктите на мечката шумолят отвън като дъжд.

Слънцето, старият клоун, гарнира стаята. Два розови стола стоят до замрежения, лъснал от светлина прозорец която замазва писалищното бюро като с лепило за пликове. Над него – портрет на дама в розово, пристъпяща напред. Един женски глас почуква на вратата:

– Господин Енгстръм! Господин Енгстръм!

– Да. Привет! – извиква дрезгаво той.

– Дванайсет и двайсет е. Джек поръча да ви кажа, че часовете за посещение в болницата са от един до три.

Той познава твърдия, леко провлечен глас на жената на Екълс; като че ли бе добавила: "И какво, дявол да го вземе, правите във всеки случай в моя дом?".