Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

На върха на неговото дърво на страха кацва Екълс, черна птица, който прелиства списанията и се мръщи сам на себе си. Той изглежда недействителен на Заека. Всичко, което е извън неговите усещания, му се струва недействително. Дланите му горят, странно чувство на налягане пробягва по тялото му, като обхваща ту краката му, ту долната част на врата му. Мишниците му горят, тъй както когато беше малък и тичаше нагоре по Джексън роуд, закъснял за училище.

– Къде са родителите ѝ? – попита той Екълс.

Екълс го поглежда изненадан.

– Не зная. Ще попитам сестрата.

Той се надига.

– Не, не, стойте спокойно, за бога!

Държанието на Екълс, като че ли болницата е наполовина негова, го дразни. Хари иска да остане незабелязан.

Екълс вдига шум. Той шумоли със списанията тъй, сякаш разтваря сандъци с портокали... и тръска пепелта от цигарите около себе си като фокусник.

Една жена в бяло, не мъж, влиза в чакалнята и пити сестра Бърнърд:

– Не оставих ли една кутия с лак за мебели някъде тук? Не мога да я намеря никъде. Една зелена кутия с шприц.

– Не, мила.

Тя я търси, излиза, а след минута пак се връща и казва!

– Е, това е най-голямата мистерия на света.

С далечната музика на легените, количките и вратите в полунощ един ден преминава в друг. Сестра Бърнърд бива сменена от друга сестра, много възрастна, облечена в тъмносиньо, което означава някаква мистериозна по-нисша степен на святост. Двамата шепнещи мъже се приближават до бюрото, говорят със сестрата и си отиват. Тяхната криза остава неразрешена. Екълс и той остават сами. Заека напряга слух, за да долови вика на своето дете някъде дълбоко в притихналия лабиринт на болницата. Често му се струва, че го чува: изскърцването на някоя обувка, куче на улицата, смеха на някоя сестра – всичко това е достатъчно, за да го заблуди Той не очаква плода от родилните мъки на Дженис да издаде човешки звук. Мисълта му, че това ще е някакво чудовище, което той самият е създал, все повече го обзема. Измъчващият го въпрос, как ли е заченато, се смесва в съзнанието му с извратения акт с Рут само преди няколко часа. Сега, след като вече е отминала страстта, той се вглежда в оживяващите в паметта му гърчения на телата им, до които това ги бе довело.

Неговият живот му се струва поредица от гротескни пози без всякаква цел, някакъв омагьосан танц, лишен от вяра. Няма Бог. Дженис може да умре. Тия мисли му идват едновременно, в бавен прилив. Той се чувства под водата, уловен в мрежа от прозрачна тиня, призраци на напиращи еякулации, които той е впръскал в меките тела на жените. Пръстите върху коленете му си играят непрекъснато с някакви конци.

Мери Ан. Уморен, схванат и някак груб, след мач той я намираше да стърчи на стълбите пред училището, точно под неговия девиз. И те тръгваха да се разхождат по изгнилите мокри листа в бялата ноемврийска мъгла до колата на баща му. После карат колкото да загреят радиатора и паркират. Нейното тяло – разклонено дърво с топли гнезда и все пак с осезаемо чувство на свенливост, като че ли тя не беше уверена, че той бе много по-голям, победител. Той идваше при нея като победител и точно това бе чувството, което оттогава му липсваше. Затова именно за него тя бе най-добрата от всички, понеже тя беше тая, за която той си спомняше най-често, така уморен. Понякога ликуващият блясък на гимназията потъмняваше зад облените от пот очи в едно тайно предвкусване на нежното общуване, което щеше да дойде под подплатения в сиво капак на колата, и приютили се вече там, блестящият триумф от свършилия мач сякаш се отразяваше върху спокойната ѝ кожа, нашарена от сенките от стичащите се върху предното стъкло дъждовни струи. Така че тия два триумфа се сливаха в неговото съзнание.

Тя се омъжи, когато той беше в армията: един посткриптум в писмо от майка му го остави без почва под краката. Тоя ден ги хвърлиха в атака.

Но сега изпитва радост; вдървен от седенето върху проядения стол с хромирани облегала за ръцете, с желание да повърне от цигарите, той изпитва радост, като си спомня за това момиче; течността от неговото сърце се излива в една крехка ваза на радостта, която гласът на Екълс разклаща и счупва.

– Е, аз прочетох цялата тази статия от Джеки Дженсън докрая и не разбирам какво иска да каже – обажда се Екълс.

– Какво?

– Това... от Джеки Дженсън, по въпроса, защо иска да се откаже от бейзбола. Доколкото мога да кажа, проблемите на един играч по бейзбол са същите като тия на свещениците.